Адаптация

Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай, днес ще ти направя
най-страшното признание.

Под мостовете не шумят реки,
когато ти не си, не си със мен.
Пристанищата са пустинно тихи,
когато теб те няма.

Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.
Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.

ВЪРВИ,.. НАРОДЕ

Писано преди 17 години. Просто да не повярваш?!

ВЪРВИ,.. НАРОДЕ

Върви, народе примирени!
Но накъде, по кой ли път?
Водачите ти днес на смени
От залъка ти пак крадат.

Ти обедняваш нетърпимо
и бягаш в чуждите страни.
О, минало незабравимо,
към бъдещето погледни.

Книжовността, таз сила нова,
безсилна рухна посред път.
На автомата и пищова
в теб само чува се гласът.

А тез, които пишат книжки
(да го призная ме е срам),
досущ като църковни мишки
гладуват в празния ти храм.

Ти уж си нация културна –
с полезен труд се залови:
към избирателната урна
върви, народе, пак! Върви!

За срам на българското слово,
с което ще те заблудят
върви да избереш отново
онези, дето те крадат.

Нима лъжите им солени
не знаеш вече наизуст?
Върви народе унизени
във европейския съюз.

Върви, народе! Всички драпат
да грабнат кокала без бой.
Върви на изток... Не, на запад.
Я по-добре на място стой!

1996
Недялко Йорданов

ТРУДНИЯТ ПЪТ

Пред нас е път. Но трудно се върви
И никой още пътя не познава.
В редиците тревожен глас мълви:
"Нима все пак посоката е права?"

И някой спира, мисли углъбен,
По дългия и труден път се взира,
Но тръгва пак, уверен, окрилен,
И в тих копнеж сърцето му замира.

А често в нас посоката се губи
И трудният ни път по-труден става,
Когато хленчим: "Този път не струва..."

И ето че другар пред нас развява
Отново знаме в дланите си груби...
О, труден път! Но друг не съществува.

1938

Йоханес Р. Бехер

Към себе си - Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.


Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Присъда за обичане

Измислих те. (Без право на отричане.)
Нарекох те на всички пълнолуния.
Покръстих те в жарава. За обичане.
А ти бе само огън - за погубване.

Не съжалявах. Просто те целувах.
А после ме оплакаха звездите.
Но аз не спирах. Жарко ти танцувах.
И нещо ти нашепваха косите.

Не ги докосна (само ги отряза).
С усмивката на тъмните палачи.
Те падаха... красиво. Но безгласно.
(И с писък те кълнеше даже здрача.)

Не знаеше. Не можеше да знае.
Поиска черните коси... за спомен.
От дъжд и пепел тихо те изваях.
Но си останах... дяволски виновна.

Измислих те. (Без право на отричане.)
Но те измислих... и без шепа вяра.
Не огън. А присъда за обичане.
В която нямах сили... да повярвам.

ДВОЙНА САМОТА

Страхувам се от тишината в мрака,
тогава е двойна мойта самота.
Сърцето с трепет утрото все чака
да се спаси от демоните на ноща.
Със мрака си отива и тъгата,
събуждам се с надеждата в деня,
че отново ще те срещна на земята
и ще си отиде тази двойна самота.
Но вместо тебе-спомени минават,
говоря си сама за старите неща.
Умрели чувства любов не дават
остава само тази двойна самота.

ЛЮБОВТА

Остави да дойде отведнъж,
неочаквана и непозната,
както пада над гората дъжд
и след туй е весела гората.

Остави я като вятър лош,
слязъл от небесната морава,
да нахлуе в твоята късна нощ
и на пепел всичко да направи.

Като вик от ада да е тя,
като шепот ангелски от рая.
Остави да дойде любовта,
както тя от векове си знае.


НЕЖНО ПОЛУДЯВАНЕ

Сладка лудост
е всяка любов
и за нея
лечение няма.
Нито ти,
нито аз съм готов
да избягам
от тази измама.

Знам, за други
света е готов
да открие
лечебница нова,
но за болни
от луда любов
не откри
даже силна отрова.


ВЕСЕЛ РЕКВИЕМ

Полека-лека аз старея,
на глътки пия и живея,
на глътки любя, но не спирам
да чакам знак от Любовта...

Аз вече само дегустирам,
но още ме опива тя.
Евтим Евтимов

Приятелите винаги остават

Димитър Ценов


Приятелите със черти познати

не носят на ревера си емблема.

Откриваме ги само по душата,

опора щом ни дават без да вземат.


За себе си мълчат, но ни изслушват,

разделят наш'те грижи, свойте ризи.

Приятелството не е бар задушен,

във който хора влизат и излизат.


Приятелите ни без думи казват

и всички провинения прощават.

Отиват си любови и омрази,

приятелите винаги остават.


Те не ценят по титли и услуги,

а внасят ред в душите ни човешки.

Останалите са в графа „и други”

като допуснати печатни грешки.

Димитър Ценов

Просто песен

Стопли ръцете ми сега, сега когато вън вали.
Затрупва пътища снега, потоци и ели.
Затрупва нашите души,
делата ни затрупва той без страст.
И любовта във нас руши, руши, руши самите нас.
Едничка дума от сърце ще стигне в този мрак
Да стопли двете ми ръце под падащия сняг.
Тъй малко е потребно, знай, за живия човек.
Една целувка, да мечтай, сънят му да е лек.
Просто песен е нужна сега,
за да стопли със обич сърцата.
За да има вълшебна дъга на земята.
Ако минем под тая дъга,
Ще ни срещне със обич зората.
Най-щастливи ще бъдем сега на земята.
Стопли ръцете ми, стопли, душата ми стопли сега.
Когато в тъмното вали, вали навън безспир снега.
Да бъде утрешния ден, да бъде с пътища богат.
Бъди, бъди благословен,
от миг роден, мой хубав свят.


О.Горанов

Наслада

С дъх на вино и любов,
Душата ми кипи
За един щастлив живот
В безкрая от мечти!

Като руйно,руйно вино
Извира то като лавина-
Чувството необяснимо-
Любов към моята родина!

И душата ми искри,
Сее,пръска лъчи,
Люлее се над градини
Тих ветрец трепти,
Над горски перелини.

И долу в земната долина
Поточе малко ромоли,
В сянката прониква светлина
Полъхва дъх на бор и ели.

И като чайка над морето
Лети душата ми свободна
И като пеперуда над полето
Трептя жива ,неуморна.

И любовта ме е дарила с крила
Да долитам до върхове и планини,
Любовта ме е създала жена,
Боса да вървя из росните треви!

Ако си дал

Ако си дал на гладния
дори трохица хляб от своя хляб.
Ако си дал на скитника
дори искрица огън от своя огън.
Ако си дал на милата
от своето сърце.
Ако си дал на чуждите
живот от себе си.


Ако си дал, ако си дал,
ако си дал от себе си,
не си живял, не си живял на празно.

Припев:

Никой не може да ти отнеме
обичта, обичта на хората.
Никой не може да ти я вземе
любовта, любовта към хората.
И никой и нищо не ще ти отнема
вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.

Ти закъсняваш понякога истино,
но винаги идваш, идваш при нас.

Ако си взел от славата на някой друг
дори една частица.
Ако си чул от клюката и я повториш
дори една секунда.
Ако си враг на подлия, но го послушаш
дори един единствен път.
Ако си ял от залъка на свой приятел
и го забравиш

Дали е трябвало /х3
изобщо да се раждаш

Припев:

Никой не може да ти отнеме
обичта, обичта на хората.
Никой не може да ти я вземе
любовта, любовта към хората.
И никой и нищо не ще ти отнема
вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.
Ти закъсняваш понакога истино,
но винаги идваш, идваш при нас.

НАВЕЧЕРИЕ

РАДОЙ РАЛИН

Светът не вярва в стари богове,
светът не чака нова Богородица.
Светът си знае като две и две
какво е безизходица.

Върти се нощем в своето легло
в безсъние хроническо
и нявгашното пещерно тегло
днес му изглежда весело, епическо.

И стогодишните войни
с бутафорните нашествия,
и тези реформаторски войни
без никакви последствия.

И онзи доктринерски патос,
залял трибуните и пресата.
Светът загуби всичко свято
и всичко сведе в интересите.

Светът не иска и да знае
какво ще му се случи скоро.
Начало ли е или край?
Светът е схванат от умора.

А ти на себе си се помоли
и вярата ти нека е всесилна.
Моли се, докато те заболи.
Защото всяка болка е родилна.


1982 г.

Просякиня

Просех за мъничко любов.
Просех от теб поне една искрена усмивка.
Молех се аз ден и нощ,
молех се да ме обикнеш някой ден.

Стоях със теб макар, че виждах колко ти е безразлично.
Стоях и силно стисках твойте ръце.
Просех мъничко обич поне,
молех се да ме обикнеш някой ден.

Болеше ме, когато виждах,
че бързаш да се отървеш от мен.
Болеше ме и ненавиждах,
този студ, който изпращаше безчувствено към мен.

Болеше ме, но не исках да се примиря.
Таях в себе си надеждите си за любов.
Болеше ме, аз просех, молех се,
но пак не получавах отговор на своя зов.

Ти беше безкрайно безразличен
не те интересуваше какво ще стане с мен.
А аз толкова силно те обичах,
не исках да повярвам, че да си отида дошъл е ден.

Просех дълго време още,
молех се за мъничко любов,
но така и не получих нищо,
ти към мен остана все така безразличен и суров.

Сринаха се моите мечти.
Надеждите умряха в твоите студени очи.
Просякиня бях, но не получих милостиня.
Просякиня бях без смисъл да има.

Стихотворението не съм писала аз. Не разполагам и с името на автора.

ЕСЕННО ЗАВРЪЩАНЕ

Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бащина къща
с боядисани жълто стени.

Колко много години са минали
по неравния тягостен път,
дето днес мойте стъпки пустинни
като вопли самотно звучат!


Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещнат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце.


А през техните клони запречени
вехне къщата с жълти стени
като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.


1924 г.

Атанас Далчев

ЖИВОТЪТ Е

Животът е театър,
оцелява само най -добрият артист
трябва да си ценен кадър,
за да си финалист.
Свят на сенки и лъжи
виждаш само едно лице,
а всъщност има много маски
не знаеш кое е истина и кое не е.
Човекът е предмет,
без душа без сърце,
предметът е по - скъп от един човек,
целият живот е един маскин ден.
Маската обезличава,
чрез нея постигаш своята награда,
но плащаш голяма цена,
цял живот да си нейн слуга.
автор неизвестен

Маски. Никой, никога, при никакви обстоятелства не се разголва напълно. Не сваля онази последна защитна маска от лицето си. Колкото и пласта да махне от себе си, винаги остава още една. А под нея още колко? Дали може някой да каже?
Маски, които да ни пазят от света, като защитна окраска. Маската е стандартното безразлично изражение, и на света няма човек, който може да отгатне какво се крие отдолу. Маски, които да затварят същността ти , прикриващи дивото и живото в теб. За да не може чувствата ти да наранят околните, както и техните теб. Да не може никой да те зърне в истинския ти вид, защото може да се вкамени от гледката. Думи и мисли, зад които се крием морал, етикет, правила, закони, норми на поведение те ни налагат все определени маски. Вкарват те в някакъв път , уж правилния. А дали е така? Не губим ли от мимикрията си? Все въпроси с многообразни и многобройни отговори за всеки.

СЕДЕМ , СЕДЕМ, СЕДЕМ

СЕДЕМ...
Даниела Иванова Иванова-Рибарска (love forever)
Раздел: Любовна лирика


Седем пъти в любов ти се вричах,
седем пъти захвърли ме ти.
Седем сълзи безмълвно се стичат
по белязани с мъка страни.

Седем огъня с теб не запалих,
в седем клади със теб не горях,
седем чувства сами изоставих,
седем пъти погубвах се в грях.

Седем мисли към теб полетяха
в седем глухи, различни страни,
седем призрака в тебе видяха
и угаснаха в мрака сами.

Седем погледа в тебе отправих,
пълни с обич и пламенен зов,
седем пъти във теб не намерих
пристан таен за мойта любов.

Седем спомена в миг опустяха,
седем бляна лежат в пропастта,
седем факли от раз изгоряха
в седем бездни пропадна света.

Седем пъти за тебе се раждах
в седем приказно диви места.
Седем рая за тебе изграждах,
в седем ада изгарям сега.

Седем вечности, демонски бягам
през живота пустеещ в тъга,
седем пъти прошепвам ти сбогом,
седем пъти умирам сега.

Васил Найденов - "Седем пъти"

Седем нощи легнаха си, тъмнокоси.
Седем синеоки дни искряха.
И вихрушки седем, боси
легнаха под тъжната ми стряха.
Седем щори вдигнах да те видя.
Седем пътища към теб пребродих.
И простих горчилки и обиди,
и на колене сега се моля!


Седем пъти молих се на Бога!
Седем пъти в дявола се вричах!
Седем пъти лъгах се, че мога
да живея без да те обичам!

Седем свещи аз за теб запалих.
Седем пъти даже те проклинах!
И земята сякаш беше спряла.
Седем дни, а сякаш бе година!

Безумний вихър на живота...

Безумний вихър на живота

подмята го насам-натам —

в безумний вихър на живота

безумно той се хвърли сам.



В безумний вихър на живота

де той ще спре? На кой ли бряг...

В безумний вихър на живота

тежко на тръгналий без стяг.


Пенчо Славейков

Краят на всяка игра

Всяка игра почва така -
с малко случайност и смях.
Ти си избра мойта ръка -
твойта ръка аз избрах.

Беше сама и за това
плахо поканих те аз.
Ти се засмя, кимна с глава,
после танцувахме валс.

И може би една любов отмина край нас,
наш'те съдби решила да сплете за час.
Може би тя все още броди в белия мрак,
може би пак, със пролетта, ще се върне пак.

Всяка игра почва така -
с малко случайност и смях.
Ти си избра мойта ръка -
твойта ръка аз избрах.

Беше сама и за това
плахо поканих те аз.
Ти се засмя, кимна с глава,
после танцувахме валс.

Странно защо тихия сняг
днеска отново ни сбра.
Странно защо почнахме пак
старата, смешна игра.

Пак непознат, питам дали
може до теб да вървя?
Сняг като цвят тихо вали -
бели са наш'те глави.

А може би една любов отмина край нас,
наш'те съдби решила да сплете за час.
Може би тя все още броди в белия мрак,
може би пак, със пролетта, идва тя.

Стефан Воронов

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
Валери Петров

Барбара

Спомни си Барбара,
валеше дъжд над Брест от сутринта
и ти усмихната вървеше,
сияеща,измокрена и весело ти беше
под тоя дъжд
Спомни си Барбара,
валеше като из ведро над Брест
Аз срещнах те на улица Сиам,
усмихваше се ти
и аз ти се усмихнах сам
Спомни си Барбара,
не те познавах аз
и ти не ме познаваше
Спомни си,
спомни си оня дъжд тогава,
недей забравя,
един укрил се в безистена мъж,
извика името ти изведнъж,
о Барбара,
и ти към него хукна през глава,
сияеща,щастлива,с мокра рокля
и хвърли се в прегръдките му мокра
Спомни си Барбара,спомни си за това
и ми прости,
че без да се познаваме говоря с теб на ти
На ти говоря с всички,които ги обичам,
макар да съм ги зърнал един едничък път,
на ти говоря с всички,които се обичат,
макар и да не ги познавам лично
Спомни си Барбара,
недей забравя,
дъжда и мъдър и щастлив,
над твоето лице щастливо,
над тоя град щастлив,
дъжда над залива,
над арсенала,
над кораба от Уесан
О Барбара,
каква ужасна гадост е войната,
къде ли си сега и ти самата,
под тая сприя непрестанна
от кръв от огън и стомана
И онзи,който в прегръдките си цяла те побра,
тъй влюбен и щастлив,
дали е мъртъв днес или е още жив
О Барбара,
вали проливен дъжд над Брест,
тъй както някога вали и днес,
но не е същото сега,сега е тъжен ден,
дъждът ужасен,мрачен и студен
Това не е дори и урагана
от огън,кърви и стомана
Връхлитат само облаци небето,
озъбени ръмжащи псета,
които мократа си козина над Брест,
разтърсени отърсват,
и глутницата им далече някъде се пръсва,
за да умре далече някъде от Брест,
от който Брест и помен няма днес!
Jacques Prevert