Северина Димитрова Александрова (annabell_)
Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи
Беше тихо и тъмно. Големи капки дъжд тропаха по стрехите на къщите. Дори селските псета, които иначе не даваха на никой да се промъкне незабелязано се бяха скрили на сухо. Може би за това конникът премина спокойно по главната улица и продължи на север – мракът го покриваше като наметало и единственото, което се чуваше бе тихото чаткане на подковите.
На прозореца на една от крайните къщи – схлупена кирпичена колиба без ограда – се бе показало рошаво дете. На пръв поглед не си личеше момче ли е или момиче, но то единствено изпрати с поглед черния конник. Ездачът като че не го забеляза, но накрая на селото дръпна рязко юздите на коня и се обърна към детето. Изгледа го хладно – в очите му нямаше нищо – и после пак пое по пътя. Но детето запомни този поглед – блестящ и пронизващ. Прекръсти се и се сгуши под чергата.
Бран спря когато дъждът поутихна. Отдавна бе напуснал населените земи и пред него се простираше само пустата изпълнена с призраци Елиамон – гората на вещиците. Разбира се вещици нямаше. Единственият вещер по тези места беше самия той. И все пак легендите и приказките от детството му се завърнаха сякаш по-живи и плътни. Тръпки полазиха по врата му и под наметалото от човешка кожа, пристегнато на лявото му рамо с брошка от берил – планински сълзи бяха нарекли камъка. Голяма качулка се спускаше на гърба му, а на дясното бедро имаше дълъг меч. Дръжката му бе с формата на змия, а ножницата – инкрустирана с берили и златни нишки. Оръжието бе майсторска изработка –дело на прочутите Ефески ковачи, три пъти закалено – във вода, във вино и в кръвта на девица. Многото пластове на черния метал се виеха като змии от дръжката към тънкия зъл връх. Черната вдовица се казваше мечът и името му бе познато из цял Селидорн. Много вдовици бе оставил, а и много вдовишки животи бе взел.
Косата на Бран бе светла и дълга – стигаше до пояса му, а сините му очи бяха толкова светли, че чак бяха безцветни. По дрехите приличаше на прост войник, но берилите подсказваха, че е част от Ордена на симонитите.
Спъна коня така че да не се отдалечава и седна под едно дърво. Извади от торбата си хляб и сушено месо и хапна набързо. После се зави с плаща и затвори очи.
В съня си отново бе в онази градина, която никога не бе виждал, но му бе така близка и позната. Малка пътечка се виеше под дърветата покрай цъфналите макове и метличина. Всичко бе пълно със светлина, малки пеперуди летяха покрай него… Знаеше, по-скоро усещаше, че има някой друг с него, но не можеше да го види. Уж беше до него, а бягаше от очите му.
Събуди се потънал в пот. По слънцето разбра, че е спал не повече от два часа, но се чувстваше по-уморен от колкото когато си бе легнал.
Симонитите бяха войни. От тях се очакваше да са сурови, безпощадни и уверени. Бран бе безпощаден – наметалото му го доказваше. Фактът че ножницата му бе инкрустирана с берили показваше особени заслуги. Но този сън… Тормозеше нощите му, а и веднъж ръката му бе трепнала заради него. Само веднъж, но беше фатално. Така че настойниците му бяха решили, че има нужда да се усамоти и да помисли. Да изчисти съзнанието си, за да стане машина за убиване.
Бран въздъхна и се изправи. Време беше да потегля – слънцето отдавна бе превалило и багреше в розово склоновете на далечните планини.
Язди още два дни така – почиваше по час-два, колкото коня му да не умре от изтощение. На третия ден стигна до малка къщурка, притаена в китна долина. До нея работеше възрастен мъж – прекопаваше малка леха със зеленчуци. Чу Бран, обърна се и се усмихна приветливо:
- Добра среща, милорд! – после видя берилите по ножницата му и очите му се разшириха. Понечи да извика, но Черната вдовица се вряза в гърлото му и кръвта плисна черна и топла, и напои лехата.
В къщата имаше три деца, които се гушеха уплашени едно в друго и пищяха докато се разправяше с майка им. Уби ги и тях, пощади само най-голямото момиче – шестнадесет-седемнадесет годишна. За негово учудване тя не плака, дори докато я изнасилваше. Свърши, оправи си дрехите и й направи заклинание – отряза кичур от косата й и го върза като нашийник.
Тъкмо си мислеше, че нещо не й е наред, за да е толкова кротка, когато тя побягна. Бран не се и опита да я гони – нямаше нужда. Щом стигна до дърветата, заклинанието се задейства и косата около врата й се стегна и започна да я души.
Видя ужаса в очите й и се усмихна студено. Никой не можеше да му се противопоставя. Не и безнаказано.
Заживяха си така, ден след ден. Момичето го мразеше – виждаше го в очите й всяка вечер, докато беше върху и в нея, но Бран се опиваше от тази омраза. Действаше му като наркотик.
Сънищата бяха престанали за момент, но скоро се върнаха, по-живи от всякога. Беше сред гора, гъста и черна, но не беше Елиамон. Чуваше женски плач сред дърветата и макар че една част от него – тази на закоравелия симонит – не се интересуваше, сърцето му го теглеше натам.
Откри я до един вековен дъб – ствола му беше чудовищно огромен. Тя се бе свила до него и ридаеше. Косата й беше позната на Бран – златна, проблясваща меко в мрака. Приближи се, докосна я по рамото, но когато тя се обърна, лицето й беше лицето на онова нещастно момиче, което спеше до него. Изкрещя и се събуди. Рий – така се казваше пленницата му – бе будна и го гледаше с големите си кафяви очи. За първи път в тях нямаше страх и Бран заповяда:
- Говори! Ти ли ми изпрати този сън?!
- Не мога да ти пратя сън – отвърна момичето. – Нямам толкова сили.
- Но все пак имаш някакви!
- В сравнение с твоите моите са нищожни. – очите й обаче казваха друго.
- Казвай, кучко! Каква ти е дарбата?! За това ли живеете в тази пустош? За да не те хванем и обезвредим?
Момичето сви рамене:
- Нямате право. Не само мъжете стават за магии. Но моето не е магия. Разчитам сънища, това е. И теб те сънувах че ще дойдеш. – промълви по-тихо тя. – Но не можех да кажа на нашите… Нямам право…
Сега вече плачеше. В съзнанието му се прокрадна образ – агне на заколение, но той го прогони с рязко движение.
Малката беше вещица. Това беше сигурно. Знаеше всичко за сънищата му, дори беше готов да се закълне, че тя му ги праща. За това я измъчваше - удоволствието от ужаса, който й вдъхваше бе почти физическо. Тя търпеше – не можеше да и се отрече. Никога нищо не казваше. Нощем плачеше, когато си мислеше, че той спи. Попиваше сълзите й. Нуждаеше се от тях.
Една нощ сънят беше особено мъчителен – жената го зовеше, а болката в гласа й го подлудяваше. Бран тичаше с меча в ръка по огромни мрачни коридори, но не можеше да я намери. Луташе се в тъмни зали, бореше се с призраци, а гласът не замлъкваше.
Събуди се в прегръдките на момичето. Лицето му бе мокро – собствените му сълзи – и това го накара да се почувства унизен. Дръпна се рязко и стана от постелята.
- Какво са ти направили! – тихо промълви тя.
Дали от гласа й, дали заради очите й или факта, за първи път се будеше без да е сам, но й разказа всичко. От време на време докосваше меча, за да се убеди, че е буден.
Тя мълча дълго. Толкова дълго, че го изнерви. Тъкмо щеше да я удари, когато прошепна:
- Не знаеш ли... Тази ваша връзка с меча...
- Какво за нея! – сопна се Бран.
- Създават я като... Каляват го три пъти – във вода, във вино и в кръвта на девица. А девицата... помниш ли коя беше?
- Не! – извика той. – Селянка някаква. Момичето е без значение...
И тогава споменът го преряза на две. Болката бе толкова жестока, че Бран падна на колене и заплака като бебе.
- Сийнуин! – простена, а пред очите му беше златната й коса, цялата в кръв. – Звездичке моя!
- Душата й е в меча ти. – кротко каза момичето. – И ти трябва да им служиш, иначе ще ти я вземат.
Бран изкрещя. Изпод болката внезапно се появи ядът и всичко му притъмня.
Спомените идваха неканени и го давеха. “Обичам те!” му казваше Сийнуин, толкова млада и невинна. После посвещаването му... петима души едвам го удържаха докато довършваха каляването на меча му. Помнеше дима, песните, болката... После вече му беше все тая. Сърцето му отдавна се бе пръснало.
“Докато си наш, казаха му, и тя ще бъде твоя.”
Когато дойде на себе си всичко около му бе потрошено. По меча му имаше кръв, а Рий лежеше на пода, посечена зверски.
Погреба я до гробовете на родителите й. Заедно с нея имаше чувството че зарови и сърцето си. После се върна сред хората и мечът му се прочу.
Вече не се казваше Черната вдовица. Проклятието на Брандън го зовяха. И трепереха.
Сълза последна /... в търсене на края.../
Снежинки прелитаха от сивото зимно небе и се заплитаха в гривата на дорестата кобила. Заледената земя хрущеше под копитата на животното – това бе единственият звук, който се чуваше. Безкрайното замръзнало поле бе тихо, също както дребната фигурка, седяща вцепенена на гърба на коня.
Зад гърба й се виждаха пушеците на горящото село. Шестнайсет години – целия й живот – се бе сринал за миг и тя бягаше. Сигурно трябваше да плаче, но очите й бяха сухи. Само студът се бе просмукал във вените и бе сковал сърцето й.
Не се обръщаше – знаеше, че погледне ли назад е загубена. Втренчила се бе в гривата на коня и не мислеше за нищо. Всяка стъпка на животното я отвеждаше далече от миналото й, далече от същността й.
Предстоеше да научи най-тежкия урок. От себе си не можеш да избягаш.
Много ли бе яздила, малко ли, не можеше да каже. Мракът се бе спуснал над черните голи клони, протегнати над главата й като проклятие. Над пътя, по който нямаше утре, но нямаше да има и вчера.
Кобилата се запрепъва и момичето слезе от нея. Прогони я – поне тя дано се спасеше от вълците.
Заваля отново. Седна под едно дърво, облегна се на изкорубения му дънер и се уви с наметалото. Снегът тихо трупаше около нея. Скоро изчезна студът, изчезнаха мокрите дрехи. Сякаш потъна в светлина, беше и леко и топло...
Събуди се от остра болка в краката. Дребна женица ги мачкаше с ръце и си мърмореше нещо. Момичето се опита да проговори, но нямаше сили. Унесе се пак.
Не знаеше колко бе спала, когато от съня я изтръгна миризмата на топъл хляб. За момент си помисли, че си е в къщи, че всичко е било само лош сън... после отвори очи.
Същата жена, този път придружена от малко момиченце с чипо носле стоеше до леглото й. В ръка държеше купа.
Помогнаха й да седне и жената се зае да я храни.
- Изпий този бульон, ще те оправи – заговори тя през това време. – Името ми е Алая. Ако не беше кобилката ти сега кой знае къде щеше да си. Дойде преди два дни една вечер и синът ми реши да провери дали собственикът й не е в беда... Не вярвах, че ще се оправиш, честно казано. Явно имаш още дни пред себе си.
Като свърши бульона, момичето се почувства смъртно уморено. В просъница чу как детето пита:
- Ще се оправи ли, мамо...?
Отговор не дочака – заспа дълбоко.
Когато се събуди следващият път, момиченцето тъкмо влизаше. Крепеше с мъка поднос.
- Мама е заета, за това ще те храня аз – обясни тя. – Тази вечер ханът е пълен.
- Вечер ли е? В хан ли съм?
Момиченцето кимна.
- Ханът е на мама. Казва се „Звездата на Алдор”, защото това е любимата легенда на татко. За проклятието на Брандън.
Девойката знаеше легендата. За меча, в който била вградена душата на жена, любимата на Брандън... И за кръв, много кръв имаше в тази легенда...
- А ти си? Сийнуин?
- Ами, глупости! Ниса се казвам. Като едно момиче, което татко срещнал преди да дойде тук. А ти?
- Аз съм Илейн.
- Хубаво име – детето седна до нея и взе в ръка купата. Този път беше супа, с късчета месо вътре. Стори й се най-вкусното нещо, което бе яла.
- А брат ми се казва Естебан. Той те намери. Баща му е бил бард. И Естебан ще стане бард. Разказва много хубаво.
Супата свърши. Момиченцето понечи да стане, но Илейн го хвана за ръка:
- Почакай, моля те! Разкажи ми още нещо.
- Не ти ли се спи?
- После. Голям ли е ханът?
- Ти не си ли чувала за „Звездата”?!
- Никога не съм излизала от селото – очите й потъмняха и тя се поправи – не бях излиала.
Ниса помълча малко, после рече:
- Разбойници ли бяха?
Илейн кимна.
- Скарах се с баща ми на обяд. Избягах и се скрих в една пещера, която друг не знаеше. Бях си направила убежище там. Заспала съм, а когато се събудих... – тя се разплака. – Татко загина преди да му кажа, че не му се сърдя...
Момиченцето я прегърна и изчака да се успокои. За момент Илейн се почувства сякаш е дете, а Ниса – възрастния.
- Татко е бил скитник – сподели малката. – После срещнал мама и се установил тук. Ти ще останеш ли?
- Не знам. Нищо не знам...
На следващата сутрин намери дрехи на леглото си. Бяха й почти по мярка. Изми лицето си и се почувства по-добре.
Долу в хана две слугинчета миеха пода. Алая бе в кухнята и наглеждаше приготвянето на обяда.
- Вече си добре – усмихна се тя. - Ела да поговорим! Али, донеси малко хляб в малката тряпезария, моля те!
В малката стая гореше огън. Единствените мебели бяха огромна маса и столове около нея.
- Седни близо до огнището, ако искаш! – Алая я погледна прямо. – Ниса ми разказа какво те е сполетяло. Имала си късмет.
- Сигурно... – промълви Илейн, загледана в пламъците.
- Тежки дни настанаха... – тихо каза ханджийката. – Лоши хора шетат по пътищата... Няма мир никъде...
На вратата се почука и закръглено девойче внесе покрит поднос. Остави го на масата и след бърз реверанс изчезна.
- Няма да те притискам за нищо. Остани тук колкото искаш, като наша гостенка – спокойно продължи Алая. – А ако искаш и като една от нас. Имам нужда от помощнички, а и за теб ще е добре да посъбереш пари докато си стъпиш на краката. Но и в двата случая ще се радваме да останеш.
- Благодаря. Не знам още какво ще правя... Едва ли ще остана дълго, но... ще остана. Най-малкото за да се отблагодаря...
- Благодари ми с думи. Труда аз го заплащам!
Почука се отново и влезе висок млад мъж със светлокестеняви коси и топлите очи на Алая.
- Я, гостенката ни вече е добре! – усмихна й се той. – Аз съм Естебан.
- Значи на вас дължа живота си?
Естебан махна с ръка. Когато се вгледа в очите му, видя че не са кафяви, а сиви, но имат същия топъл и загрижен израз като тези на Алая.
На обяда в същата малка стая той седна до нея и през цялото време се шегуваше. Алая го гледаше с малко тъга – иначе мълчаливият й син се бе променил коренно в присъствието на това момиче с тъжни очи. Само че Алая познаваше този тип хора – скиталци по душа. Бе обичала един от тях, бе страдала... И знаеше, че ще загуби скоро и единственото, останало й от него – синът им.
Илейн се запозна и с Галадън – съпруга на Алая. Мрачен мъж със замислен поглед. Веднага й направиха впечатление ръцете му – по-късно разбра, че бил дърводелец.
Потекоха дните в приятно еднообразие. Илейн работеше добре, без да се оплаква от нищо, но ханджийката често виждаше как момичето вдига поглед и се вторачва в хоризонта. А синът й все повече се влюбваше в нея.
И ето че пролетта дойде внезапно - сякаш за една нощ от снега подадоха глави кокичетата. Пекна слънце и стопи преспите. От разкаляната земя се надигнаха минзухари, дърветата се пробудиха.
- Ще си тръгна, Алая! – каза една сутрин Илейн. – Не мога повече да остана.
Алая кимна – отдавна бе очаквала това.
- Сама ли тръгваш?
- Сама.
- Ще ти приготвя нещо за из път – единствено каза ханджийката. Не можеше и нямаше право да каже повече.
Докато слагаше в една торба хляб и сушено месо, при нея дотича Ниса:
- Мамо, Илейн си тръгва!
- Знам, миличко!
- За това ли се карат с Естебан?
- Карат ли се? – изненада се Алая.
- Ами... тя му каза, че е мечтател, влюбен в един блян... Какво значи това?
Алая въздъхна:
- Значи, че е прозряла брат ти по-добре от колкото той – нея.
Ниса се намръщи и Алая я целуна по челото.
- Понякога възрастните използваме сложни думи, които крият какво ни е всъщност...
- Много обичате думите! – мърдо се съгласи малката. – Мамо... Илейн не ме ли обича вече? За това ли си тръгва?
Алая понечи да й отговори, но в този момент се намеси Илейн – беше дошла да ги потърси и бе чула въпроса.
- Никога не съм спирала да те обичам, Ниса. И теб, и всички тук. Просто... трябва да тръгна.
- Значи все пак ще станеш скитник.
Двете с майка й се усмихнаха.
- Ще стана скитник – замислено повтори Илейн. – И кой знае, някой ден може би пътищата ни отново ще се пресекат...
- Аз ще чакам – реши Ниса. Илейн я погали по косата.
- Ще е хубаво да знам, че някой някъде ме чака...
Потегли призори. Изпратиха я само тримата – Естебан се бе запилял нанякъде.
Илейн ги прегърна и поведе кобилата. Ниса изтича след нея и каза:
- Вземи! – беше малко дървено кръстче, с резбовани цветчета. – Татко го направи за мен, но на теб ще е по-нужно!
- Благодаря ти, Ниса! – Илейн го завърза на врата си. – Благодаря на... на всички ви!
Галадън обгърна раменете на Алая, а с другата ръка хвана Ниса за рамото. Гледаха след нея докато се скри в далечината.
Една луна по-късно по същия път тръгна и Естебан. Алая и Ниса го изпратиха до портите.
Среброто в косата на ханджийката се бе удвоило за няколко часа.
Не е ли смешно как най-любимите ни хора ни причиняват най-много болка...
