ОСВЕЖИТЕЛНО

Трявна - Даскалова къща

На разходка в китна Трявна

ВЕЛИКО ТЪРНОВО

С воински почести и общоградско поклонение във Велико Търново бе отбелязана 122-та годишнина от Съединението на България.

В старата българска столица по инициатива на Стефан Стамболов и Захари Стоянов са създадени първите комитети "Единство", които подготвят събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г. Два дни по-късно във Велико Търново княз Александър Батемберг подписва историческия манифест, с който се провъзгласява Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Сред природата - Къпиновски манастир

Велчево Култура Манастири
Къпиновски манастир "Свети Николай Чудотворец"

Местност, отстояние и посока от населено място: манастирът в северното подножие на Еленските височини на Средния Предбалкан, на левия бряг на р. Веселина, на 8 км южно от с. Къпиново, на 24 км северозападно от град Елена, на около 14 км югоизточно от Велико Търново и на 4 км югоизточно от с. Велчево. Манастирът отстои на около 2 км югоизточно от Плаковския манастир и заедно с него биват наричани "Манастирите-близнаци".

Историческо развитие и сегашно състояние: според надпис върху източната фасада манастирът е основан през 1272 г. по времето на цар Константин Асен - Тих (1257 – 1277 г.). Опустошаван е няколко пъти по време на турското робство, последният път през 1798 г., след което през 1835 г. е възобновен. Къпиновският манастир е един от големите постояннодействащи манастири в България. От този период са запазени местна манастирска история – поменник, олтарни двери резбен фриз и резбования владишки трон.

Описание, архитектурни и културно-исторически ценности: представлява комплекс от черква, два параклиса (от 1864 г.), жилищни и стопански сгради.
Днешната манастирска черква, с размери 18 х 9 м, е построена през 1835 г. и представлява еднокорабна, едноапсидна, безкуполна, с притвор с обширен нартекс и предверие продълговата сграда. На запад тя се допълва от открита нарктика с дървени парапети и колони. Най – мащабното строителство в манастира започва със средства на братя Хорозови от гр. Елена, през 1856 г., и продължава 8 години. Тогава са построени двуетажните жилищни сгради, като външната им стена е висока 8 м и дебела 1,5 м. Това придава внушителен вид на манастира и той прилича на средновековна крепост. В двора на манастира се намира откритият параклис “Възкресение Христово”, а в източната част на жилищната сграда е параклисът “Въведение Богородично”, изцяло стенописан от неизвестен даровит художник.
През 1864г. към източната му част е построен параклисът “Въведение Богородично”, който със своята стенописна украса и монументалност придава тържественост на манастира. В двора има малък параклис с изрисувани стени, където е погребан един от обновителите на манастира Теодосий Хоризов.
В епохата на българското Възраждане Капиновският манастир е едно от просветните и революционни огнища. През 1794 г. за два месеца игумен е Софроний Врачански, който донася препис от История Славяноболгарская. През 1830 г. в манастира е открито училище за свещеници и граматици.
По време на националноосвободителните борби заедно със съседния Плаковски манастир е средище на революционна дейност. През Руско-турската освободителна война край манастира станала голяма битка, като някои от загиналите руси са погребани в манастира.
Непосредствено до манастира, на р. Веселина, е красивият Къпиновски водопад.

Манастирът е обявен за паметник на културата.

БЛАГОДАТЕН КЪТ В ПОЛИТЕ НА БАЛКАНА

Дори който не е роден в Трявна, идва тук с преклонение и в захлас се любува на старите къщи, на музеите, на малката рекичка, която слиза от Балкана и минава през средата на града, за да го разхлажда. И над всичко това се извисява часовниковата кула и извитият мост до нея, станали отколе символ на тревненската неповторимост. Уви изтече се някогашната бистра и сладка вода, която тревненци пиеха и за която се казваше, че само от нея и от въздуха можеш да напълнееш.
А за родения и отрасъл тук Тревненският край завинаги е останал в съзнанието и в сърцето, като нещо, което го няма никъде по света. Тези плочести покриви и резбовани тавани, тези мили и уютни къщички, старите църкви,близостта на гората, обгърнала като в пазва града – всичко това е свидната китна Трявна, някогашната и днешната. Дано се запази и опази през вековете все такава, дано днешните и утрешните поколения намерят мъдрост и похват да съхранят този дивен музей на българското.
И отново Площадът.Часовниковата кула. След гърбавия мост – старинна улица. Друг свят, друго време,
Други вълнения. Но кривне ли човек по първата пряка уличка, само след броени крачки попада в своето време - коли , автобуси, влакове….хотели, ресторанти. Привличащи туристи и гости на града с приятна обстановка , с тишина и спокойствие и не на последно място уютни и с красив вътрешен интериор – неповторим със своята уникалност.
Една от най интересните легенди в града е за слънцето на Иван Бочуковеца.
Около 1785 година в колиби Бочуковци се ражда дългоочакваното дете на Гита и Димо Раеви – Иван Димов Бочуковеца. Заредили се преди това на младото семейство все момичета, а жадувала булка Гита за мъжка рожба.Често се заканяла тя пред комшийката си баба Мяна:
- Ако и четвъртото ми се роди момиче, бульо Мяно ще го покитя хей там, в дълбокия вир.
Буйна и решителна била булка Гита. Не се спирала пред нищо. Всичко й идвало отръки. Тънко предене да ти изпреде, писана черга да ти изтъче, акъла да ти вземе….Като й се родило момчето, булка Гита все весела и с песен на уста ходела. Като отраснал, хубав занаят - марангоз – изучил Иван и правел вити хурки и кавали.
Било лятото на 1804 година Димитър Златев Ошанеца се наел да построи къщата на чорбаджи Христо Кънчев. Минали две години и чорбаджията решил да освещава новата къща. Най-напред поканил кумеца си Димитър Ошанеца, калфите Станю Марангозина и Иван Бочуковеца и други еснафи от Трявна.
Яли и се веселили. Хаджийката се отсрамила и богато дарила гостите.Всичко било наред като че ли, само
Хаджи Христо не бил дотам доволен.
- Хем не ми забелязвайте – одумал се. Нещо искам да река. Много съм ходил, по чужбина съм скитал, по Влашко и Цариграда. Къщи от мермер съм видял, със завеси и тавани, с богата украса. Нещо не е до там изкусурено в моята къща, джанъм…
Слушал, слушал майстор Димитър, па рекъл на кръстника си чорбаджи Христо :
- Мермери няма по нази, чорбаджи ! Тук растат букови гори, стежерови. Аз и моите момчета сме марангози, остави на нас да решим с какво и как собите ти да украсим. Виждаш ти кръстник, разбираш хубавото.
Понадигнал се и калфата Иван Бочуковеца, изправил се наред с майстора, направил темане на чорбаджията, целунал му ръка и казал:
- Облог да се обложим чорбаджи, кой от двама ни с уста Димитър по-хубав таван за двете ти стаи ще измайстори!
Спогледали се еснафите на трапезата, позачудили се как има кураж калфата с майсторе мегдан да дели?..
Уста Димитър не се изненадал, позасмял се, знаел какво може Иван Бочуковеца. Ударили палци по български. Облогът гласял: в двете стаи майсторите да работят поотделно, под ключ! Еснафът в Трявна щял да прецени кой какво е направил. Започнали работа. Както било уговорено, щерката на чорбаджи Христо щяла да им принася храна и вода.Само тя имала право да влиза при тях и никой друг.
На Иван му пада сърце на място, тъкмо това жадувал той – по-често да вижда изгората си. Насън и наяве тя му била на сърце… тя му била слънцето.
Заредили се радостни и тъжни дни за Иван. Радвали го тъмните очи на Мaнка, гризялo го съмнението дали ще спечели облога. Все умислен и посърнал ходел. Седмица, две ни яде Иван, ни пие.
Затворил се Бочуковеца в отредената му стая – слънцето изпълнило душата му.. Ден след ден режел унесен – любов, страдание, възторг се смесвали в слънчевия диск. Бликали и огнените пламъчета на Манкините черни очи.
Когато отворили вратите – било таван за чудо и приказ. Макар и дързък, младият момък знаел от къде да почне, какво да направи и къде да спре. И днес това слънце огнее и разнася славата на крилатия дух на марангозина българин. Взел ли е щерката на чорбаджи Христо не се знае, но слънцето е в Даскалова къща и до днес редом с другото юлско слънце на майстора Димитър Ошанеца.

Omega - Végül ez a tangó

Това е 400 - ят пост в блога. Да не повярва човек.


Имам слабост към Унгария, към техните обичаи, към тяхната култура. Преди години съм посещавала на два пъти Будапеща. Единият беше за месец. Тогава имах време да се разхождам в града. Да се запозная с всички негови забележителности, паметници исторически и т н. По същото врeме имах и възможността да общувам с унгарци. Бях научила през този период да чета на унгарски. Почти бях започнала да разбирам техния иначе неразбираем език, който е звучен и интересен. Имам и един нeзaбравим спомен от концерт правен в Буда около река Дунав. Беше страхотно. Харесвам една тяхна група "Омега"

ВЕНЕЦИЯ - ГРАДЪТ НА РОМАНТИКАТА

Винаги, когато става дума за пътешествие човек изпитва силата на изкушението. Хубаво е, ако не си се излъгал в очакванията си. Виждаш интересни неща, обогатяваш се с нови знания, събираш много данни и си набелязваш хубави хрумвания... Връщайки
се от пътешествие се омотаваш в грижите на всекидневието и на първо време не си и помисляш да пишеш и съхраниш спомени... Застанал пред географската карта виждаш колко малък изглежда светът. Нашата родина е като малка точка върху нея. Ако тръгнеш с влак или кола от единия до другия край можеш да я прекосиш за кратко време. Ако си помислиш само за момент, че тръгваш по света и се опиташ да изчислиш, колко дни и нощи ти трябват, за да обиколиш само веднъж земното кълбо.
Очевидно, такова пътешествие би ни се струвало много дълго и твърде мъчно.
Сега нека прекосим Европа или пък да посетим само Венеция.
Да посетим площада “Сан Марко” с едноименната катедрала, съхранила в себе си богатствата на Венецианската република и Камбанарията – един от символите на Венеция, който в продължение на векове е задавал ритъма на живот на венецианците. Дворецът на дожите – официална резиденция до краха на Венецианската република до 1797 година, където може да се наслади човек на изкуството на Тициан, Тинторето и Веронезе, както и прочутият Мост на въздишките, наричан така заради
Въздишките на затворниците, които влизайки в затвора виждали за последен път венецианската лагуна. Или да се разходим до моста “Риалто”.
Пътуването по каналите е най – добрият начин да се разгледа градът. Естествено, такава възможност предлагат прословутите гондоли. Преживяването наистина е незабравимо.
Островите на Венецианската лагуна един от които е остров Мурано – прочут с изработката на прекрасното венецианско стъкло. Архитектурата е уникална. Смесица от византийска, романска, готическа, ренесансова, барокова. Многобройни базилики с невероятни размери, палати и всякакви други сгради в типично венециански стил те приветстват в примамливи ярки цветове. Автобусите са плаващи, такситата – моторници, корабчета и лодки от всякакъв размер цепят водните магистрали в сюрреалистичен стил, показващи се водни знаци с вариация на ограничена скорост. На спирките – люлеещи се платформи, изтупани баби – синьорити, ръгат чужденеца с лакти, за да се докопат до удобна седалка. Това е градът на елегантните гондоли и прекрасните гондолиери, кой от кого по - нагласен и по - стилен. Седят си на групички позирайки небрежно на разсеяния турист и обсъждащи нещо, но винаги един примамва с напевен глас:” La gondola, la gondola” Заобиколен от най - различни плавателни съдове, а не от коли и превозни средства придава особен привкус на разходката. Няма нужда да ги търсиш, срещат се на всяко мостчеи пристанче. Каналите и тесните улички образуват уникален лабиринт, в който, ако си зле с ориентацията, си се затрил като нищо, но ако не ти пука и си авантюрист,нищо чудно да се натъкнеш на задънена уличка или романтично дървено пристанче на Гранд Канал. Гондолиерите позапяват от време на време, с което впечатляват заможните туристи. В по - спокойните канали обикновено се забавлява местната младеж.Ако имаш късмет може да се разходиш с красотен италианец, който вместо да седи в кръчмата, попийва за най - голямо учудване леден чай. Разглеждаш със задоволство уникалните малки магазинчета на супер учтиви италианци, които първо те канят после те навикват, затова ако няма да купуваш по - добре не влизай да разглеждаш като експонати стоките.
Градът на най - прочутата любовна история - Верона – тази на Ромео и Жулиета. Това е град със запазено културно наследство. Може да се посети къщата на Жулиета, Дворецът на дожите и музеите на площад Сан Марко.
Малцина биха спорили, че Венеция е най - романтичният град в света. Основан преди 1500 години на 117 различни острова, той е свързан с над 150 канала, 400 моста и множество древни улички.Тук има за всекиго по нещо. Тук са съхранени някои от най - известните колекции на Белини, Пикасо, Тициан. А за тези, които искат да се насладят на италианската кухня има ресторанти с вкусни италиански специалитети.

Несебър

Несебър е обявен за архитектурен и археологически резерват през
1956 година, а през 1983 година културните паметници в града са прибавени към списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство. Това благословено от бога кътче отдавна е от предпочитаните места за отдих на гости от България и от цяла Европа. Уникалната комбинация ат старинен град и модерен курорт привлича отново и отново туристите да го посещават години наред.
Островът е съврзан със сушата само с тясна ивица земя, а съвсем близо е Слънчев бряг. Освен с насладата от приятна почивка по слънчевите плажове се вижда и дълбокото обаяние на древността.
Несебър е един от най - старите градове в Европа. Намира се близо до Поморие в Югоизточната част на България. Основан е с името Месемврия. В годините той се превръща в едно от двете най - мощни средища в региона на пиргоския залив и запазва това си положение през цялата античност. Онези далечни времена на противоборство завършват със завладяването на района от римляните. По това време и по византийското управление градът се развива и трупа богатства, запазени и до днес въпреки преживените смутни времена.
Българските царе от първата и втората българска държава даряват градчето с широка автономия – никога не се намесват пряко в неговите дела. То има олигархично управление до присъединяването му към третата българска държава.
Градът носи романтичният дух на старата Месемврия със своите паметници, църкви, събрали в себе си историята на Рим, Гърция, Византия и Средновековна България.
С многобройните кафенета, магазинчета, тесни улички с къщи допрени една в друга със ресторантчета, в които цари такава приятна атмосфера съхранила традиции от векове Несебър е прекрасно място за отмора и почивка през лятото.

В.ТЪРНОВО И РЕГИОНА

ИЗТОЧНИК - ВЕСТНИК БОРБА

ПОМНИТЕ ЛИ ЧУШКОПЕЦИТЕ, ПРАВЕНИ В КОМБИНАТА ЗА УСЛУГИ, ИЛИ ТЕЛЕВИЗОРИТЕ “ВЕЛИКО ТЪРНОВО”, ВОДКАТА “ЦАРЕВЕЦ”, А ГОРНООРЯХОВСКИЯ СУДЖУК? Всички тези продукти и предмети бяха сред гордостите на местната индустрия. Да се добереш до тях бе толкова сложно, че просто връзки не бяха достатъчни. Компартията даваше бележки за дефицитните стоки само на отбрани хора. Част от тях бяха толкова конвертируеми, че даже са се раздавали като рушвети, с носталгия си спомнят местни. Не може току-така да минеш границата, ако не оставиш суджук на митничаря или не му занесеш чушкопек. Не една и две победи на ФК „Етър” се дължат на скромни стимули на съдиите с продукти, които са можели да се намерят само тук, и то след дълго лутане и протекции… Доскоро живеехме във времена, в които се редяхме на километрични опашки пред показния магазин по Нова година, за да се сдобием с кило банани. Сега тези трудни години са отдавна назад, но от време на време си спомняме с носталгия за отминалите времена, когато се живееше като във филм за Баш Майстора...
ЛЕГЕНДАРНИТЕ ТЕЛЕВИЗОРИ “ВЕЛИКО ТЪРНОВО” СА ЕДНА ОТ ГОРДОСТИТЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ИНДУСТРИАЛЕН ГИГАНТ “БИТОВА ЕЛЕКТРОНИКА”. Изделието прослави фирмата надлъж и нашир в страната. Първият приемник е направен в началото на 80-те години по образец на “Philips”, който пък е показан на Пловдивския панаир, проучи “Борба”. Със старта на серийното производство впоследствие са направени над 2 млн. приемника. Изключително успешният продукт се раздавал само със записвания или ако доплатиш на ръка на някой “вътрешен” човек. Почти във всеки дом имаше приемник от тази марка. Покрай нея в радиозавода се роди и т.нар. „работническа аристокрация”. Докато заплатите във В. Търново в средата на 80-те години са били по 200-250 лв., няколкото хиляди човека в “Битова електроника” са получавали по 700-800 лв., спомнят си съвременници. С демокрацията по-некачествени западни модели постепенно изместиха популярния телевизор. Осъвремененото му производство бе възобновено преди няколко години. Сега българо-китайската фирма „SWA” обяви, че ще прави приемник със същата марка… Транзисторите “Ехо” са другата гордост на местния радиозавод и според потребителите са имали много по-добри показатели от култовия "ВЕФ”. Именно при нас е внедрен този приемник, който е първият без кабел, а работещ само с батерии. Революционното изделие е предизвикало истинска потребителска революция. Само при нас, и то именно в “Битова електроника”, се правиха някои специфични изделия за отбранителната промишленост. Още тогава сме шашкали целия “Вършавски договор” и натовците с нашите сонари и заглушителни системи за подводници…

САМО СРЕЩУ ЧУШКОПЕК МИТНИЧАР ТЕ ПУСКА ДА МИНАВАШ БЕЗПРОБЛЕМНО ГРАНИЦАТА…

Прочутите в цялата страна чушкопеци са правени преди трийсетина години в Комбината за услуги, чийто приемник е днешната общинска фирма “Десислава”. Едва години по-късно експерти установяват, че изделието се правило от азбест, който е канцерогенен и бързо било спряно. Геният на местен технолог родил причудливото изобретение с механичен ограничител на двойните чушкопеци. Като махнеш преградката, уредът се пригаждал за патладжани. „Често пътувахме до Югославия и ни спираха по границата, като виждаха, че сме от В. Търново. Правихме списъци за митничарите за чушкопеци, които после им носехме - иначе ни скъсваха от проверки”, спомня си настоящ търговец, проходил в бизнеса от куфарната търговия и алъш-вериша в странство.
Вилиците и лъжиците на ножарската ни фабрика също прославиха надлъж и шир местната икономика. И досега предприятието си съществува, но вече не му викат “Сърп и чук”, с каквито символи бяха щамповани приборите, а се нарича “Терна”. Местно изобретение с чаени лъжички във времената, когато нямаше кафе машини, а се ползваха бързоварчета, е и сглобката с прекъсвач, която се включваше директно в мрежата. Самоделното бързоварче бе неизменно присъствие във всяко секретарско чекмедже.

КЪДЕ ПРЕЗ СОЦИАЛИЗМА БЕЗ ВОДКАТА “ЦАРЕВЕЦ” И ГАЗОВИТЕ КОТЛОНИ?

Мнозина помнят уникалното бренди “Златна котва” и неповторимата водка “Царевец”, които се правеха само в местния “Винпром”. На качествата на водката са се дивили даже руснаците и за тях е имало експорт.
Социалистическият дом беше немислим без газовите котлони на завод “Ивайло”. Военната фирма е известна още от Тодор-Живково време със своя галваничен цех. Там са се правили първите тунинги на автомобилите. Срещу скромно заплащане майсторите приемаха да ти поцинковат бронята на трабантчето или фаровете на жигулката. Подобни екстри задължително вървяха с джантите, които се правеха в Павликени.

ИНТЕРИОРНИЯТ ДИЗАЙН НА ЖИЛИЩАТА ВЪВ ВРЕМЕНАТА НА ПЕРЕСТРОЙКАТА БЕ НЕМИСЛИМ БЕЗ… ДЕКОЛИН.

Материалът на кечаната фирма “Арбанаси” първоначално е бил популярен като мокетени тапети. Разбира се, западняците само цъкаха с език при вида на покритието, което е естествено, защото те не живееха при условията на развит социализъм.
Тогава бирата “Болярка” нямаше настоящите си качества и бе известна само като “светло” и “тъмно”. Намираше се също рядко, особено в предпочитаните зелени шишета, в които лесно можеше да се установи дали е прясна и дали в нея не е останало нещо.
Местна марка са и безалкохолните “Етър” и забравената вече „Ресенка”, което беше социалистическият отговор на тоталитарните “Кока-кола” и “Пепси” ,”Алтай”. А какво да кажем за култовата марка КООП КОЛА). Лимонадата се оказа прекалено елементарна да се пребори с конкуренцията им и затова измислихме тази напитка, която ги наподобяваше само на цвят, но не и на вкус. Нямаше малчуган, който да не играе с местните топки “Етър”. И до днес те се правят, макар че едноименната фабрика вече е с македонски собственици.
Дело на достиженията на местната икономика са и култовите нафтови печки “Металургия”. До днес старите търновци си спомнят един мач на “Етър” с “Миньор” /Перник/, когато нашите постигат срамна победа с дузпа в последната минута, свирена от рефера Хайгъров. Мълвата гласи, че тогава той е дарен именно с такава печка, защото са се продавали под щанда. Докарали я чак от фабриката в Горна Оряховица през второто полувреме и я натоварили в жигулата му. Изделието е било изключително търсено, защото цената на нафтата в 70-те години за разлика от сега е била едва 8 ст. за литър. Реферите на виолетовите традиционно отнасяли със себе си и чанти, пълни с прочутото роле “Трапезица”, правено единствено в нашата “Родопа”.

ГОРНООРЯХОВСКИТЕ ЛУКЧЕТА, ЛОКУМ И ЛИМОНОВИ РЕЗЕНКИ ПЪК ПРОСЛАВИХА МИТИЧНИЯ СОЦГИГАНТ “ЗАХАРНИ ЗАВОДИ”.

Във времената, когато нямаше “Милка” и “Сушард”, черпехме с тези лакомства. Никъде другаде по света те не се правят. Радваме им се и до днес. Също в Горна Оряховица и днес се правят култовите печки “Раховец”. Досега от марката са направени близо милион. С такива си служат даже нашите експедиции на полюса.
Железничарският град е известен и със суджука. Вкусотията е предлагана предимно по корекомите и в ЦУМ. Простолюдието хапва само на 9-и септември, 24-и май или ако извади не връзки, а “корабни въжета”. Друго ястие също идва от тук - телешките жили в гърне, приготвяни с 20 вида подправки. Покрай тях от уста на уста вървяла легендата за слабостта на Антон Югов към деликатеса. Соцвеличието пращало самолет до Горна Оряховица, за да си достави манджата.
Бъдещите пионерчета раснаха задължително с детските храни “Слънчо”, произвеждани в Свищов. До един учихме на чинове, правени в Елена, и ни изпитваха пред черни дъски на фирма “Ученическа мебел” в балканското градче.
Топлехме се задължително на стражишки радиатори, ползвахме за амбалаж стражишко велпапе и кашони и пиехме шампанско “Искра”.
Типично местни патенти, които обаче не са довели до регионално икономическо чудо, са мусинските свидетели, самоводският шоколад и страхиловските крадци.
При дело за обир бил призован свидетел от Мусина, който предварително е инструктиран какво да каже на съда. Попитали го дали познава пушка, която била едно от веществените доказателства. „Тази пушка я помня много добре още от времето, в което беше малко пищовче”, престарал се човекът от Мусина.
Прочутият лук от Самоводене пък бил известен като “самоводския шоколад”. Прочути сме и със страхиловските крадци, които били толкова изкусни и когато нямало какво да оберат, хвърляли шапки в съседите и се промъквали. Селото е известно и с това, че когато там за пръв път докарали валяк, за да правят пътя, изчезнало предното му колело…

Крепост на духа - Втора част

През 1985 година във Византия става дворцов преврат. Сред народа плъзва слух, че новият император бил по-смел, следователно по-опасен за България.Твърди се, че в отговор на предупреждението на своите боляри цар Асен отвърнал с реч, в която между другото казал:”Не вярвайте на всеки слух!Делата на хората, които мълвата хули или възхвалява,трябва да се смята нещо като пробен камък, но в повечето случаи е необходимо да поставиш своето око за съдия на мълвата и тогава вече да се приеме за справедлива, или пък като я подмажеш с малко масълце, като лъжлива, нека си хвърка тя, където иска. Защото ушите не виждат нещата, но, напълнени с всякакъв шум, пазят само чуждите и противоречиви приказки. Окото пък е тъкмо надеждният водач по пътя и верен свидетел на това, което е видяно…Поради това не ви подобава да се смущавате, гдето мълвата прослави сегашния ромейски император като храбър.Той съвсем не е вземал участие във войните, никога не се е излагал на опасности.
Това добре сам зная, като постоянно нападам и опустошавам неприятелската земя, като печелех победа след победа и трупах трофей след трофей.”
Така преди стотици години е говорил на своите най-близки помощници цар Асен, като не само повдигал самочувствието и бойния дух на войните си, а и чертал пътища за нов подем.Определянето на Търново за столица на възстановената държава спомага за бързото му въздигане. Множат се постройките на Царевец, една от друга по-изящни, неповторими със своя живописен стил.
И радвали окото, и предизвиквали възхита, защото били съградени, украсени и изрисувани от изкусни български майстори. Не по-малко грандиозно строителство се осъществява във втората по значение крепост, разположена на хълма Трапезица. Разраства се дори квартал Девинград, където живее бедното население.
По времето на Иван Асен ІІ е пренесена Омуртаговата колона във Велико Търново. Известен наш историк беше прозрял в този акт в опит да се постави началото на музейна сбирка в престолнината.Той, царят, пожелава в съзнанието на своя народ завинаги да се свърже миналото с настоящето и бъдещето.
Икономическото възмогване, политическият стабилитет, културният възход не остават незабелязани от съседите. И все повече стават приеманите търговски и дипломатически пратеничества на чуждите държави.
Ала и царицата на градовете, както често съвременниците наричат Търново, неведнъж била разтърсвана от вестта, че към нейната твърдина е тръгнала вражеска войска.Населението храбро и всеотдайно влизало в бран.
Търговци ликуват в чест на големите победи на Калояновите войници над латинците през 1205 година,; възторжено поздравяват своя храбър цар Иван Асен ІІ, разгромил войските на византийското деспотство.Чувство на изпълнен дълг обхващало мало и голямо, когато по каменните пътеки тъжно крачел към своето изгнание в Царевец латинският император Балдуин и по-късно епирския владетел Тодор Комнин.
Същите тези търновци посрещат Ивайло – водача на първото в света антифеодално въстание, и поверяват царския жезъл в ръцете му.
Огърлицата от достойни дела и бурни събития натежава твърде много през ХІV век. България сече свои монети. Дубровнишки и Венециански търговци се домогват до царското благоволение, за да се сдобият с грамоти, позволяващи им да търгуват в пределите на уголемената българска държава.
Търново става първостепенен книжовен център на Балканския полуостров. Многобройните съчинения на българския патриарх Евтимий и добре подготвените му ученици оказват голямо въздействие за развитието на литературата и в страните на южните и източните славяни.
На хоризонта се появяват нови завоеватели. В 1393 година Търново е победено. По думите на средновековния писател Григорий Цамблак гледката предизвиквала сълзи дори у камъните на многострадалния град.
Покрусата в душите на българите няма предел. И висва над останалите живи немият въпрос – можеше ли Търново да избегне участта си? Народната памет по своему обяснява настъпилата трагедия и съхранява легендите. Една от тях
е свързана с Жидов гроб. Някой си евреин предал престолнината на османлиите, като им съобщил от къде могат да влязат и превземат града.След падането на столицата жидът отъшъл да поиска обещаната награда. Вместо почести и злато обаче челеби Сюлейман заповядал да отсекат главата
му.Трупът бил закопан на Картал баир, където местното население изхвърляло сметта си.
Българите не оставили без проклятие постъпката на предателя. Всеки, който минел покрай
Покрай гроба му хвърлял камъни. Образувала се каменна могила, наречен Жидов гроб.
Съдбата на Търново под чужда власт трогателно описва Йоасаф Бдински, посетил града през 1394 година:
” О беда!Заради благочестието си бе заточен дори и патриархът, онова светило на светилата и христоподобния образ!Тогава мнозина казаха:” По - добре беше слънцето да изгасне, отколкото да заглъхне Евтимовият език !” Съжалявам те, о църкво, съжалявам те поради това неочаквано
разорение! На тебе говоря, търновска славо!От каква на каква се превърна!”...
И все пак в непрогледната тъмнина проблясват първите искри на вярата, че тази беда няма да трае вечно. Свято се пази споменът за храбрите боляри, заплатили с живота си да останат българи.
Най-хубавото предание е свързано с Царевец. Там непосредствено до дворцовите развалини се издигала джамия. За нея се разправяло, че когато цар Иван Пишман напуснал столицата, засадил къс недогоряло, черно почерняло дърво в двора на царската църква и пророчески изрекъл: ”България ще се освободи, когато тази главня порасне и се раззелени тук в дърво.”
Легендата твърди, че през възраждането в двора на джамията наистина порасло дръвче. И търговци с благоговеене сочели на пришълците своя символ на вярата в бъдния ден.
Пет века Търново означава преди всичко борба за свобода, за запазване на националното самосъзнание. В града избухват четири въстания, потушени с огън и меч от поробителя.
Тук са действали съзаклятниците на Велчовата завера – 1835 година. Оттук тръгват люде
За четата на капитан дядо Никола, за Хаджиставревата буна….
Времето не е покрило с прахта на забравата и името на тревненския лекар Христо Даскалов.
През лятото на 1858 година големият патриот се предрешва като французин. Успява да заблуди фанатизираните пазители на църквата “Свети четиридесет мъченици”, превърнат в джамия. Мнимият французин влязъл в някогашният български храм. Внимателно преписал текста на Омуртаговата колона: “Кан ювиги Омуртаг, обитавайки в стария дом, направи прославен дом на Дунава… Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгреда тази /писмена/, да си спомна за този, който я е направил. Името пък на владетиля е Омуртаг кан ювиги. Дано бог му даде да проживее сто години.”
Даскалов старателно разчита и текста, оставен от Иван Асен ІІ. В него владетелят съобщава:”…излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар кир Тодор
Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех… а пък
Градовете, които се намират около Цариград и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене…”
Откритието е обнародвано в Русия през 1859 година.
Близо век подир това събитие редица учени продължават да доуточняват текста, да анализират детайлни подробности около историята на каменните реликви. Но постъпката на Христо Даскалов, който е можел да заплати с живота си своя патриотичен порив, ще се споменава винаги редом с непреходните надписи на хан Омуртаг и цар Иван Асен ІІ…
На 7 юли 1877 година изгрява свободата на Търново. Тя идва върху конете на руските войски и щикове на българските опълченци,триумфално минали през старопрестолиня град и продължили победоносния си поход напред.
В първите дни след Освобождението градът придобива изконно право да изпълнява функцията на столица. В началото на 1879 година Учередителното събрание приема конституцията на българското Княжество. Тя е една от най-демократичните за времето си в цяла Европа.
Тук през 1908 година е обявена независимостта на България.
“Тази долина на Янтра заслужава да се види- пише през 1886 година италианецът Вико Мангенаца и допълва : - Кой знае дали няма да дойде някой ден, когато туристите, като им омръзне вечната Швейцария и като достигне България по-голямо развитие, ще предпочетат да посещават тия хубави и интересни местности?”
В унисон с италианския автор Константин Иречек ще отбележи “ “ Обходих цял свят, никъде не срещнах красотите на Велико Търново…”
Иван Вазов прозря другото, нетленното величие и отговори на въпроса защо Велико Търново е светиня за цял един народ:” Обичам Търновград не само защото е ... Фанатичен красавец, а и защото е най-високият акропол на българския дух….”
Сега Велико Търново е модерен град. Многократно надминал мащабите на някогашното възрожденско селище, той непрекъснато младее и се разхубавява
И все пак трудно е да се разбере кое най-вече допринася за неповторимата прелест на града. Дали възрожденската хубост на квартал Вароша, Самоводската чаршия и улица “Гурко”? Омагьосваща е феерията на светлините от накацалите по хълмовете къщни прозорци, смесващи сиянието си със звездите по небето и загадъчното зарево над река Янтра.
Не превръща ли всичко това Велико Търново в символ, осмислил живота и подвига на поколения българи.

КРЕПОСТ НА ДУХА

Щом пристига във Велико Търново, Иван Вазов възкликва: “Като гледам този невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мен стои видение, сън измама на очите .”
Ето и думите на Константи Паустовски : “Ако градовете имат сърца, струва ми се, че Търново
щеше да е градът с най-голямото си сърце…”
Не е задължително всеки, който е живял или посетил Велико Търново да съчини словесен бисер за него. Но подир съприкосновението с историческите му паметници, след старинните предания и омаята, идваща от невероятната хармония между човешко присъствие и богати природни забележителности, всеки се чувства пречистен. И огънчето на родолюбието пламва с нова сила в душата му. Сега Велико търново 821 години след обявяването му за столица на България. Историята отрежда на братята боляри Асен и Петър да оглавят въстаналите българи през 1185 година.
Никое робство не е вечно. Доказали са го и българите през бунтовната 1185 година. Дори византийският хронист Хониат е принуден да каже истината, па макар и през зъби: ”Те, надявайки се твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, които се намирали високо в недостъпните скали, били и по-рано надменни спрямо
ромеите, а тогава намерили повод, така да се каже, свой Патрокъл – отвличането на стадата им и насилственото вземане на пари, и дигнали открито въстнаие. Виновници за това зло и бунтовници на целия народ били двамата родни братя Петър и Асен…” ала не бива да се мисли, че летописът на Велико Търново започва с възцаряването на Асен и Петър. Археолозите за категорични – началото е поставено преди около пет хиляди години. В околностите на Търново е живяло тракийското племе уздицензи. Създаденото тракийско селище не било изолирано от света. То поддържало интензивни търговски връзки с много народи.
В средата на седми век започват масовите нахлувания на новите народи, късноантичният град /съществувал върху местността Царевец/ е разрушен, но нишката на живота не прекъсва. Върху развалините пак започва градеж.
Оскъдни са историческите данни за селището по време на Първата българска държава. Затова пък след 1985 година името му все по-често се споменава в наши и чужди извори. Дават се интересни сведения, че “двамата братя не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се разпръснали по намиращите се далеч от Стара планина паланки и селища.Единият от братята, Петър, поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали. Нападнали и Преслав. Когато видели, че обсадата му не е безопасна, те го отминали и се отправили към Стара планина и неочаквано се явили в други ромейски паланки,
Пленили свободни ромеи, много волове, впрегатен добитък и немалко други домашни животни…”
Колкото и многобройна да била императорската войска, тя трябвало да отстъпи пред напористите въстаници. Вярно била пленена жената на Асен, а брат му Калоян е отведен като заложник. Но това е твърде малко в сравнение със загубата на плодородните земи, които византийците никога вече не
могли да си върнат.
До нас е достигнал интересен щрих от българската народопсихология, в момент, когато извоюваната свобода, трябва да се брани.
/Следва…./

ХИСАРЯ

ЕСКОРИАЛ – ОСМОТО ЧУДО НА СВЕТА

В Ескориал се намира дворецът на Филип ІІ, една от най-богатите библиотеки в света, музей на изкуството, друг на архитектурата, базилика, пантеон и приказни градини. Намира се на 49 километра от Мадрид в едноименно селище. Впечатлява не с помпозност и излишно великолепие, а с изисканост и строгост, съответстващи на характера на Филип ІІ – равна фасада, правоъгълен двор и във всеки край по една кула, висока 55 метра. Самото градче е спокойно и тихо. Стръмните улици водят или към малки кафенета, или към тесни магазини. Най-посещавани са тези, от които се открива приказна гледка към двореца. На 10 август 1577 година, Фелипе печели първата си голяма битка срещу французите в Сан Катин. Неговите войски побеждават тези на Хенри ІІ и това е голям успех за Испания.За да се запомни тази битка през 1561 година кралят решава да създаде огромен манастир, посветен на Сан Лоренсо.
Сърцето на Ескориал е базиликата. На входа й се издигат статуи на Соломон и Давид. До нея се намира дворецът на Филип ІІ.
Архитектурният музей се състои от повече от осем зали.. В тях се пазят инструменти, материали, които са използвани за строежа на Ескориал, както и плановете за неговото създаване. Мраморно стълбище води до пантеона, намиращ се под земята
Гробницата на кралете е кръгла стая със златна украса и мраморни стени. Мраморните ковчеци на монарсите са поставени в 26 ниши.
В музея на изобразителното изкуство се съхраняват множество произведения от италиански, фламански, германски и испански художници. Там се пазят шедьоври на Тинторето, Ел Греко, Тициан.
Библиотеката е бижуто на Ескориал. В нея се пазят повече от 40 хиляди тома, всеки с изключителна стойност. Филип ІІ е искал да създаде библиотека, която по важност да достигне тази на Ватикана. В нея се пазят освен книги и много картини, глобуси, математически уреди и монети.Не случайно казват, че тук се съхранява мъдростта на Испания. Кралят бил любител на природата. Той искал да има кътче зеленина за отдих. Симетричните градини във вид на правилно подредени правоъгълници зеленина, в които има повтарящи се, напомнящи лабиринт форми са слабост на Филип ІІ. Красота и изящество и културно наследство събрани на едно място.
Официална страница

Италия

MATERA, THE TOWN OF SASSI. Там е сниман филм за Исус Христос с участието на Гибсън. Има прилика с Царевец. Филмът е зрелищен. С кликване на Исус Христос се вижда официалната страница. Слушайки музиката тръпки те побиват. Снимано е в Матера - място със запазена антична красота и подходящо за сцените в самия филм.

ТРЯВНА ДНЕС

Това е снимка правена днес 30.04.2006 година. Така изглеждаше този красив, малък, планински град днес. Окъпан от дъжда валял през нощта. С кристално чист въздух отразяващ аромата на близките гори. На пръв поглед нищо съществено, но се вижда новата община и главната, централна улица. В съседство има няколко уютни и устроени хотели, приели толкова много туристи през почивните дни. С няколко думи градът е наистина красив и гостоприемен. Оказва се, че е едно прекрасно кътче.
Ето и още един изглед от другата страна:

ВЕЛИКО ТЪРНОВО ПРЕЗ ОБЕКТИВА

Актуална информация