ПЕСИМИЗЪМ

Хората не се раждат песимисти, те стават такива. Можем преценим добре, че песимизмът е своеобразна криза, преди всичко емоционална. Човек изпада в тези кризи, когато всички негови успехи се обезценяват.
Чувала съм как млади хора казват : “Имам всичко, но не ми се живее”. В детството си не са била оценени достатъчно, после са подценявани и от съпрузите си и цял живот чакат одобрението на близките си. Все едно бяга до хоризонта. В резултат - не живее своя собствен живот, а някакъв измислен, без връзка със собствените си усещания.
За да се измъкнем от това състояние трябва навреме да се спрем и да се огледаме. Да си изясним какво искаме ние лично. Да престанем да живеем по чужди сценарии. Най-често жизненият сценарий се пише от родителите. Особено в семействата, където детето има определена задача от раждането си. То е длъжно да продължи фамилния бизнес, да бъде най-доброто, най-умното, най-талантливото. В този случай това дете има предназначение, възпитават го в чувство на дълг. Колкото е по-развито чувството на дълг, толкова по-бързо се изчерпва емоционалния и физически ресурс. Остават без сили и ги обзема депресия.
Остава въпроса как да се “излекуваме” от това състояние на духа.. Може би като за начало трябва да си спомним за някой свой успех. Да го преживеем отново и желанието за живот се връща неминуемо.
Жените, които играят ролята на домакини, биха могли поне една вечер да се откъснат от печката и да отидат на кино с приятелка. После ще разберат, че не се случва нищо страшно и никой от семейството през това време не е умрял от глад. Затова пък ще сме направили нещо по свое желание и свой вкус. Можем да говорим още и по въпроса за личното пространство. Всеки трябва да има такова и да държи на него.
Всеки от време на време трябва да се връща към своята същност, да си спомня своите мечти и желания, да си представя дори това, което е искал и иска. Като се започне от любими занимания, любимо място за живеене, любима работа. Всички тези мисли няма да ни направят оптимисти. Понякога е необходимо да се изменят както поведението, така и жизнените позиции, да придобием увереност в себе си, да се научим да гледаме на света под друг ъгъл.
Напоследък се говори, че мъжете по-бързо се предават от жените, за което не съм убедена.
И как да не говорим за песимизъм, който наистина е крещящ, като влизайки в ЕС - ние влизаме бедни, ставаме още по-бедни и може да сме най-бедни. Дори и влезли в Европа ние получаваме в пъти по-малко от европейците. Официално на улицата са 360 000 хора. Безработица има в цялата страна. Средната заплата за страната е около 200 евро, което е твърда малко, за да може да се издържаш сам. Че българите живеят зле е от ясно по-ясно. Ако се направи сравнение с минимални работни заплати в ЕС : Най - ниската минимална заплата е в Латвия - 240 евро, а най-високата в Люксембург - 1417 евро. За страната в София средната заплата е 514 лв, а в страната стигат и под 300 лв.
Ако се направи анализ за средствата необходими за издръжката на едно дете в различните възрастови групи :
До 6 годишна възраст - 220 лв
До 13 годишна възраст - 330 лв
До 18 годишна възраст - 370 лв
Истината е, че заплатите не могат да скочат драстично. Голяма част от работещите са в частни фирми и вземат договорени заплати с работодателя. Много години ще минат в преход. Затова и ще бъдем песимисти. Необходими са всевъзможни усилия да можеш да доставиш необходимото в семейството и да правиш всичко, което си успявал да правиш предходни години. Вярвам всеки го усеща по някакъв начин.
Не споменавам в случая всички онези, които имат собствен бизнес. Това е тема за работещите като наемни работници и живеещи, чрез възнагражденията от страна на работодателите.
И като заключение мисля, че българите са гъвкави, съобразителни, умни, изобретателни и съумяват да се справят в трудни ситуации.