23 октомври 2007

Любовта и времето - притча

Някога много отдавна на земята имало остров, на който живеели всички човешки ценности. Но веднъж те забелязали, че острова започва да потъва. Всички ценности се качили на корабите си и отплавали.
На острова останала само Любовта. Тя изчакала до последно, но когато вече нямало какво да се направи, тя също решила да се спаси.
Тогава повикала Богатството и го помолила да я вземе на своя кораб, но то отвърнало:
- На моя кораб има много скъпоценности и злато и за теб няма място.
Когато покрай нея минал корабът на Тъгата, Любовта помолила и нея, но тя отвърнала:
- Извинявай Любов, но аз съм толкова тъжна, че винаги искам да бъда сама!
Тогава Любовта видяла кораба на Гордостта и я помолила за помощ, но тя й отговорила, че Любовта ще наруши хармонията на кораба й.
Наблизо преминала и Радостта, но тя пък била толкова заета да се весели, че даже не чула молбите на Любовта.
Тогава Любовта съвсем се отчаяла. Но изведнъж чула глас някъде отзад:
- Да вървим Любов, аз ще те взема със себе си!
Любовта се обърнала и видяла един старец. Той я откарал до сушата и, когато отплавал, Любовта се сепнала, че е забравила да го попита за името и да му благодари.
Тогава попитала Познанието:
- Кажи ми, Познание, кой ме спаси? Кой беше този старец?
Познанието погледнало Любовта:
- Това беше Времето.
- Времето? – не повярвала Любовта.- Но защо ме спаси?
Познанието погледнало още веднъж Любовта, после в посоката, в която изчезнал стареца и казало :
-Защото само Времето знае, колко важна в живота е Любовта!

2 коментара:

Анонимен каза...

Любовта облагородява човек. Кара го да има свееж поглед. Усмихнато лице. Да не забелязва дребните несгоди. Хубаво чувство е любота.

MARIANNA7 каза...

Да аз ще ти отговоря ето така:
Алеята е пуста...

Алеята е пуста. Дъжд ръми.
Ръка в ръка вървехме ний сами.
Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,
разперих аз чадърът си дъждовен...Усмивки тихи, шалав разговор кръстосват се,
потъват взор во взор.
Ръка в ръка вървиме ние бавно...
А веч дъждат престанал е отдавно!
Полъхва ветрец; слънчицето грей,
и сякаше над нази то се смей —
че, в залиса на разговор любовен,
ний все вървиме под чадър дъждовен.