Аз мислех си, че вече съм забравила,
любимите най-близките черти,
а те били-били във мене издълбани,
подобно букви във дърво следи.
Но мога ли усмивка да забравя
и малкият към мен отправен жест,
мълчание, мълчанието дето много казва,
тъй нищо не изчезна в мен до днес.
Светът е малък, малък,
хората се срещат,
разменят поглед,
а нещо в тях боли.
И отминават в същност,
нещо се досещат,
а между тях неистов дъжд вали.
Отминалото време не се връща,
било е хубаво, било, ала съдба,
една любов започва друга свършва,
но да вървим усилва се дъжда.
Светът е малък, малък,
хората се срещат,
разменят поглед,
а нещо в тях боли.
И отминават в същност,
нещо се досещат,
а между тях неистов дъжд вали.
1 коментар:
Заслужава си да псе публикува стихотворението.
Публикуване на коментар