25 ноември 2005

ОМРАЗАТА

Винаги съм се учудвала на мигновения ефект на омразата, която само за миг завладява нашето съзнание. Непонятни за обяснение са ми реакциите, които настъпват в тялото ни. Замъгляват ни се възприятията, не можеш да разсъждаваш трезво и да вземеш най - правилното решение, все едно всеки момент ще изригне вулкан, но не с лава, а с емоции. Те са парещи и изпепеляващи не само за самата личност, но и за хората, които са наоколо и стават свидетели на това явление. Възможно е целият този негативизъм да бъде изсипан безпощадно върху най - неправилния човек. Това е възможно най - погрешната тактика, но тя като че ли е широко разпространена, защото когато изпаднем в трудна ситуация и сме много ядосани, в повечето случаи си го изкарваме не на виновника, а на невинни хора, които нямат нищо общо с проблема. Справедливо ли е? Определено не, но такава е човешката природа, винаги неузнаваема и объркваща. Разковничето на целия този казус е в силата на личността. Но колкото и да сме непоклатими по характер, не може нещо в нас да не трепне, дори и да претендираме, че сме "студената лейди" и "суровият господин". Ако обичта не може да ни покори със заряда на огромната си положителна настройка, идва реда на омразата, чиято цел е да ни изпита. Разбира се, след себе си тя не носи добрини и овации, а сълзи и болка, стократно по - голяма, отколкото самото разочарование, което умело се е погрижило да "разведри" с черни тъмни облаци нашето и без това скучно и сиво всекидневие. И се пленяваме от силата `и, спираме да се борим и я превръщаме в наш най - верен съюзник по пътя на отмъщението.
Ако винаги виждаме и преценяваме съвсем точно грешките си, обвиняваме себе си, като се линчуваме най - безпощадно, то ние не би трябвало да оцелеем. Жестока е истината, но нали затова са вътрешните противоречия, за да бъдат разрешавани и отстранявани по възможно най - безболезнен начин.
Твърдим, че няма да позволим на отровното семе да пусне корени в сърцето ни и след време да даде плодове, апетитни на външен вид, направо неустоими горчиво отровни на вкус. Но в един прекрасен ден всичките тези грандиозни планове се провалят с гръм и трясък. Обиждат ни и ние реагираме по обичайния за нас импулсивен и неконтролируем начин. По - словесно агресивните хора се насочват срещу противника, като отговарят на плесницата с плесница. А християнската религия учи да бъдем смирени, да не ставаме част от омагьосания кръг, в който ни завърта съвсем невинно отмъщението, като ни превръща в носители на болка и страдание. Бих ВИ посъветвала, макар и да не е традиционно за мен
да помислите и както се казва да се помолите за греховете на Вашия враг. Ако погледнем от друг ъгъл въпроса, ако молитвите са успешни и той се промени към добро, няма да върши повече злодеяния. Макар, че това е твърде относително казано.
В едно изречение едва ли бих могла да синтезирам целия проблем относно омразата, отмъщението и всички последствия, които произтичат, но все пак да се помисли над въпроса: Какви бихме били ние, как би изглеждал светът, ако умишлено и тенденциозно не разрушавахме красотата, любовта и щастието ?

2 коментара:

Анонимен каза...

Ех Мариана, та ти дори и не можеш да пишеш за омразата ... Пак се върна на любовта и красотата.Чета блога ти и си мисля , какво или кой те предизвиква ?
Не е любовта и красивото. Най-вероятно е някой, който е влюбен в грозното и недъгавото или самият той/тя е такъв/такава? Най-вероятно, иначе не би се влюбил в неизвергнатото. Да, не ми се сърди за тежките думи, но това ще да е истината. Зарежи омразата- по-точно ампутирай я. Тя- омразата на никого не е донесла любов. Че е по-силното чувство, да така е, но не е градивно, а дори и фатално-разрушително. Не се заразявай с емоционалния СПИН - омразата , а още повече презрението. Ампутирай. Заживей своя живот изпълнен с любов . Тя е толкова много около теб. Само погледни броя на читателите си и ще се увериш в това. И не се сравнявай с тези, които не ги четат. Нещата са ясни - води ги омразата . И ето ти парадокса: мразят света и всичко в него а пък искат да ги обичат.Хм... Това не е за да се замислиш ти , а те- и то само,ако могат това да правят точно толкова колкото мразят.
Не аз съм го измислила, но се казва:” Бог е любов, а дали е само един..?”
Най-вероятно -не! Ти си любов и вярваш и приемаш само този Бог. Ами другите... Те са подвластни на омразата- Тя е тяхния Бог и разбира се служат почтено. Та емоциите са храната на Боговете.Кой с каквото храни - това и получава.Нека Бога на любовта те пази и обкриля .
Аз не искам да мисля за омразата и да й подавам залъче дори.
Не искам да храня своя екзекутор.Не!
За него само бих му казала: Прочети легендата за сабите Дамаскинки и ще ме
разбереш.

Marianna7 каза...

Да неприятно е да се пише за омразата-обич, но в живота на човек има толкова превратности.Вчера за омразата ДНЕС ЗА ОБИЧТА, вдруги ден за някое друго чувство.Не съм предизвикана от никого. Тук си пиша това , което съм почувствала ,това, което ме вълнува ,това което мисля....Човек трябва да прави и компромиси в живота си.Трябва да се примирява с грешките на другите,защото няма безгрешни хора.Всеки бърка. Едни правят кардинални грешки и непоправими.Други, които даже не са и сбъркали ги съдят, трети в бързината допускат дребни такива.Та думата ми е
един е педант за грешките на околните , а друг не.Един е сигурен в своята лоялност, а друг не.Един вярва в истината , а друг не.
Шарен свят , хора различни.