26 септември 2007

Просякиня

Просех за мъничко любов.
Просех от теб поне една искрена усмивка.
Молех се аз ден и нощ,
молех се да ме обикнеш някой ден.

Стоях със теб макар, че виждах колко ти е безразлично.
Стоях и силно стисках твойте ръце.
Просех мъничко обич поне,
молех се да ме обикнеш някой ден.

Болеше ме, когато виждах,
че бързаш да се отървеш от мен.
Болеше ме и ненавиждах,
този студ, който изпращаше безчувствено към мен.

Болеше ме, но не исках да се примиря.
Таях в себе си надеждите си за любов.
Болеше ме, аз просех, молех се,
но пак не получавах отговор на своя зов.

Ти беше безкрайно безразличен
не те интересуваше какво ще стане с мен.
А аз толкова силно те обичах,
не исках да повярвам, че да си отида дошъл е ден.

Просех дълго време още,
молех се за мъничко любов,
но така и не получих нищо,
ти към мен остана все така безразличен и суров.

Сринаха се моите мечти.
Надеждите умряха в твоите студени очи.
Просякиня бях, но не получих милостиня.
Просякиня бях без смисъл да има.

Стихотворението не съм писала аз. Не разполагам и с името на автора.

2 коментара:

Анонимен каза...

Ти помниш ли тихия зов на вълните,
кея, целият призрачнобял
и някак далечния вик на звездите,
готови да паднат в заветния миг?

Ти помниш ли всичко това,хубавице?!
Помниш ли нежния допир във мрака
и нашият мъничък свят?
Нима не беше щастлива,
когато отивахме там
и тихо и нежно се любехме в мрака,
забравили всяка печал...

Аз знам,че не можеш просто така да забравиш
вълните,и кея,и нашият мъничък свят...
Ела,прегърни ме отново,звездице,
целуни ме, както преди
и нека вълните се плискат безспира,
луната нека блести
и чайките нека да пеят,
защото ти си мое съкровище златно
и нека Господ над тебе да бди...

Marianna7 каза...

А сега накъде? Напред въпреки всичко?
Напред, нищо че съм аз отново самичка.
Или всъщност назад пред студения вятър?
Пак назад, бягайки надалеч от борбата.

И нагоре, нагоре отчаяно плувам,
глътка въздух да взема сега аз жадувам.
И надолу, надолу потъвам безкрайно,
гонеща аз спасение някъде тайно.

А пък може встрани, по незнайна пътека,
може тя да е просто приятна и лека.
Или просто да спра тук във своето време
и да чакам сега някой да ме приеме.

Накъде, накъде, щом умряха мечтите,
щом вълшебствата стихнаха даже в сълзите?
Все напред, все напред, през тълпата от хора,
или крачка назад пред ужасна умора?

Аз не знаех, не знам и не ще знам отново,
но да тръгна напред аз не съм и готова.
А не искам, не искам назад да се връщам,
нито в друга посока аз да се обръщам.

И стоя, и мълча, а пред мен е живота.
А зад мен е нощта в свойта призрачна нота.
Там над мен е света, над повърхност блестяща,
а под мен тишина, тишината изящна.

Отстрани са мечтите безилно заспали,
свойта вяра във бъдните дни са предали.
Свойта вяра във мен, свойта вяра в живота,
свойта вяра в красивото и във доброто.

Мразих всичко, обичах, и плаках, и смях се,
пренебрегвах, мечтах и до края допрях се.
На ръба на земята останах да чакам -
не посмях да надникна в космичен театър.

И се давих безкрай, вдишвах сякаш отрова,
после пак се спасявах - по-друга, по-нова.
Ала днес просто чакам и чакам безсилно,
неподвижна, сама и отдавна изгнила.

И сега накъде, накъде да отида,
накъде да вървя и какво аз да видя?
И кого да обичам, кого аз да мразя,
и какво във сърцето си тайно да пазя?

Не, не знам, и безсилно затварям очите
и оставям дъхът ми да спи във гърдите.
И поглеждам за миг през ръба на земята,
после крачка напред към безумен театър.

Аз летя и летя, после падам и падам,
и се нося напред, и назад изоставам.
И нагоре вървя, после долу се блъскам,
настрани сякаш тръгвам, а после се връщам.

И крещя, и крещя, но без звук в тишината,
и се смея безумно, безумно в тъмата.
А душата ми плаче със сълзи красиви,
а сърцето се смее, танцува щастливо.

Аз съм там във нощта просто сянка на птица,
после стари доспехи на забравен рицар.
Аз съм дъх вледеняващ от бледа умора,
после сън и мечта на безброй много хора.

Аз съм смърт и живот, аз съм мъка и радост,
и безумна тъга, и горчиво във сладост.
Аз съм всичко и нищо, и някой, и никой,
аз съм звук в тишината, която ме вика.

Аз съм там и съм тук, но ме няма изобщо,
аз съм гроб във пръстта, аз съм сивото робство,
но съм също лъчът, сътворяващ живота,
аз съм и свободата, борбата, потопа.

Аз съм зима и лято, отчаяност, нежност,
аз съм черната нощ и денят белоснежен,
аз съм тиха любов и крещяща омраза,
аз съм болката, жаждата, грозна зараза.

Аз съм просто духът на безумно момиче,
красотата в цвета на омайно кокиче,
но и грозното, страшното в тежки кошмари,
и прекрасното, гордото в шумни тротоари.

Аз съм тихият дъжд вън във сивата вечер,
аз съм дрехата, дето смъртта си облече.
Аз съм въздух, вода, флора, фауна и вятър...
Аз съм просто душа на ръба на земята!

И не знам накъде - напред въпреки всичко?
Или всъщност назад, че съм страшно самичка.
Или все настрани, настрани и нагоре,
или просто надолу, надолу в простора...