Придържайки се плътно към средата на тясната утъпкана пътека, тя сви зад следващия ъгъл. В този лабиринт винаги имаше още един ъгъл, още един проход, който я впримчваше неизбежно, за да я доведе обратно по пътя, откъдето бе дошла.
Краката й бяха стегнати в железни обувки и това правеше тежка и бавна всяка нейна стъпка. Погледът й внимателен и предпазлив, шареше непрекъснато във всички посоки. Гъстите бодливи трънаци, които обграждаха лабиринта от двете страни, понякога оживяваха и протягаха клони, за да разкъсат тялото й. Затова тя не можеше да се движи достатъчно бързо и да се измъкне от лошия път.
Господи, беше изморена. Изморена да тътри напред краката си, изморена да си пробива път през забиващите се бодли. Но не можеше да спре. Нямаше време за почивка. Нещо вътре в нея я караше да продължава да върви напред, принуждаваше я да прави още една бавна стъпка. После още една и още една.
Зад следващия ъгъл стигна до някакво място, което й беше познато. И преди беше минавала по този път. Много пъти. Сега обаче нещо бе по-различно. Право пред нея имаше някакъв отвор в плътната зелена стена. Слънчева светлина струеше през пролуката и оформяше едно неясно сияние в мрака.
Не беше ли още една измама? Ако се приближеше по-близо до отвора, щяха ли омразните клони да я раздерат отново? Тя трябваше да се възползва от случая. Не можеше да устои на сиянието. Трябваше да приближи.
Влачейки краката си напред, в бързината да достигне до пролуката в безкрайната зелена стена, тя се препъна няколко пъти. Най-накрая се озова там.
Огледа се наоколо. Сетивата й бяха изострени, очакваше някакъв капан. Когато нищо не се случи, тя се наведе по-близо – бавно и внимателно – и погледна през процепа.
От другата страна се разкри един свят на чудеса. Зеленият цвят там бе по-прозрачен. Това бе зеленината на пролетта, зеленината на възраждането. Имаше прелестни цветя, ясно небе, пеещи птици.
От другата страна на стената имаше живот.
4 коментара:
Всеки има право да притежава искрата,която ни кара да продължаваме напред.
По принцип всеки притежава тази искра, но за едни тлее с години, а за други се възпламенява като буен огън.
Живота на всеки е различен ту весел , ту тъжен или бурен.Никой от нас няма и най-малка предства какво му предстои утре.Но всеки малко или много спомага за съдбата си.
Животът е вечна игра - да ползвам това клише. Мога да кажа още, че все пак е кратък и трябва да го изживеем максимално добре, съобразявайки се със собствените си желания и принципи. А всеки търси нещо хубаво в живота си. За всеки хубавото е различно и зависи от индивида. Да не продължавам още, че ще стане дълго.
Публикуване на коментар