БЛАГОДАТЕН КЪТ В ПОЛИТЕ НА БАЛКАНА

Дори който не е роден в Трявна, идва тук с преклонение и в захлас се любува на старите къщи, на музеите, на малката рекичка, която слиза от Балкана и минава през средата на града, за да го разхлажда. И над всичко това се извисява часовниковата кула и извитият мост до нея, станали отколе символ на тревненската неповторимост. Уви изтече се някогашната бистра и сладка вода, която тревненци пиеха и за която се казваше, че само от нея и от въздуха можеш да напълнееш.
А за родения и отрасъл тук Тревненският край завинаги е останал в съзнанието и в сърцето, като нещо, което го няма никъде по света. Тези плочести покриви и резбовани тавани, тези мили и уютни къщички, старите църкви,близостта на гората, обгърнала като в пазва града – всичко това е свидната китна Трявна, някогашната и днешната. Дано се запази и опази през вековете все такава, дано днешните и утрешните поколения намерят мъдрост и похват да съхранят този дивен музей на българското.
И отново Площадът.Часовниковата кула. След гърбавия мост – старинна улица. Друг свят, друго време,
Други вълнения. Но кривне ли човек по първата пряка уличка, само след броени крачки попада в своето време - коли , автобуси, влакове….хотели, ресторанти. Привличащи туристи и гости на града с приятна обстановка , с тишина и спокойствие и не на последно място уютни и с красив вътрешен интериор – неповторим със своята уникалност.
Една от най интересните легенди в града е за слънцето на Иван Бочуковеца.
Около 1785 година в колиби Бочуковци се ражда дългоочакваното дете на Гита и Димо Раеви – Иван Димов Бочуковеца. Заредили се преди това на младото семейство все момичета, а жадувала булка Гита за мъжка рожба.Често се заканяла тя пред комшийката си баба Мяна:
- Ако и четвъртото ми се роди момиче, бульо Мяно ще го покитя хей там, в дълбокия вир.
Буйна и решителна била булка Гита. Не се спирала пред нищо. Всичко й идвало отръки. Тънко предене да ти изпреде, писана черга да ти изтъче, акъла да ти вземе….Като й се родило момчето, булка Гита все весела и с песен на уста ходела. Като отраснал, хубав занаят - марангоз – изучил Иван и правел вити хурки и кавали.
Било лятото на 1804 година Димитър Златев Ошанеца се наел да построи къщата на чорбаджи Христо Кънчев. Минали две години и чорбаджията решил да освещава новата къща. Най-напред поканил кумеца си Димитър Ошанеца, калфите Станю Марангозина и Иван Бочуковеца и други еснафи от Трявна.
Яли и се веселили. Хаджийката се отсрамила и богато дарила гостите.Всичко било наред като че ли, само
Хаджи Христо не бил дотам доволен.
- Хем не ми забелязвайте – одумал се. Нещо искам да река. Много съм ходил, по чужбина съм скитал, по Влашко и Цариграда. Къщи от мермер съм видял, със завеси и тавани, с богата украса. Нещо не е до там изкусурено в моята къща, джанъм…
Слушал, слушал майстор Димитър, па рекъл на кръстника си чорбаджи Христо :
- Мермери няма по нази, чорбаджи ! Тук растат букови гори, стежерови. Аз и моите момчета сме марангози, остави на нас да решим с какво и как собите ти да украсим. Виждаш ти кръстник, разбираш хубавото.
Понадигнал се и калфата Иван Бочуковеца, изправил се наред с майстора, направил темане на чорбаджията, целунал му ръка и казал:
- Облог да се обложим чорбаджи, кой от двама ни с уста Димитър по-хубав таван за двете ти стаи ще измайстори!
Спогледали се еснафите на трапезата, позачудили се как има кураж калфата с майсторе мегдан да дели?..
Уста Димитър не се изненадал, позасмял се, знаел какво може Иван Бочуковеца. Ударили палци по български. Облогът гласял: в двете стаи майсторите да работят поотделно, под ключ! Еснафът в Трявна щял да прецени кой какво е направил. Започнали работа. Както било уговорено, щерката на чорбаджи Христо щяла да им принася храна и вода.Само тя имала право да влиза при тях и никой друг.
На Иван му пада сърце на място, тъкмо това жадувал той – по-често да вижда изгората си. Насън и наяве тя му била на сърце… тя му била слънцето.
Заредили се радостни и тъжни дни за Иван. Радвали го тъмните очи на Мaнка, гризялo го съмнението дали ще спечели облога. Все умислен и посърнал ходел. Седмица, две ни яде Иван, ни пие.
Затворил се Бочуковеца в отредената му стая – слънцето изпълнило душата му.. Ден след ден режел унесен – любов, страдание, възторг се смесвали в слънчевия диск. Бликали и огнените пламъчета на Манкините черни очи.
Когато отворили вратите – било таван за чудо и приказ. Макар и дързък, младият момък знаел от къде да почне, какво да направи и къде да спре. И днес това слънце огнее и разнася славата на крилатия дух на марангозина българин. Взел ли е щерката на чорбаджи Христо не се знае, но слънцето е в Даскалова къща и до днес редом с другото юлско слънце на майстора Димитър Ошанеца.