Когато човек е потопен в илюзията за отделност, съзнанието му губи връзката на всичко съществуващо. Възприемайки и идентифицирайки се последователно с една все по-малка част от себе си съзнателно, човек се "отчуждава" от същността си и губи връзка с реалността.
Започва делене на "добро" и "зло". Човек в съзнанието си разделя живота от смъртта, въпреки че те са едно, част са от един неделим процес. Страхът от смъртта поражда илюзията за време. Човек един вид "измисля" бъдещето, за да постигне безсмъртие, като по този начин обаче губи пълноценното изживяване на настоящето.
Въпросът за основните форми на страха според мен е важен и обширен, но аз не бих могла да дам класификация сега. Но ще импровизирам:
- страх за целостта на тялото си /физическото /,
- страх от загуба на общественото си положение; страх от публичен провал,
- страх от загуба на собственото си одобрение, страх за комфорта в съзнанието си,
- страх от загуба на близък човек,
- страх от смъртта,
- страх от промяна,
- страх от страха /това звучи смешно но е факт/- казват болен от страх…,
- страх от побъркване,
- страх от свръхсетивното,
- страх от провал пред обществото и пред себе си,
- страх от неяснота по основни задачи в живота,
- страх от някои видове общуване,
- страх от преходността на всичко,
- страх от неизпълнение на обещание/задължение и последиците от това,
- страх от определени мисли, които ни посещават,
- страх от определени чувства (не искаме да ги изпитваме, а въпреки това го правим и така ги подтискаме),
- страх от самота,
- страх от изоставеност,
- страх от конкретни хора или обекти,
- страх от задържане на едно място(с едно действие, един човек и т.н.) ,
- страх от познатото,
- страх от неизбежното страх от ограниченост и т.н.
Сега не се сещам за други, но предполагам, че изреждането на видове страх може да продължи доста още.
Когато човек се страхува от определени свои качества, той ги подтиска и ги превръща в своя "сянка". Затова лекарството е "приемане" на себе си - такъв, какъвто си, без значение общественото и друго мнение. И тогава човек забелязва, че неговите "отрицателни" страни, от които доскоро се е плашел и се е правел, че ги няма, всъщност са част от него самия и всъщност съвсем не са "отрицателни", а го правят пълноценен .
Опитвам се да се справям със страховете си. Моята формула е следната -
най-напред идентифицирам страха, иска ми се да разбера от какво точно се страхувам, след това си признавам пред себе си, че много се страхувам. Освен това, всеки проблем си идва с решението и щом като сама съм си го избрала по една или друга причина, отговора или решението се съдържат в мен. И още знам че всяко нещо, което ми се случва е въпрос на мой личен избор и дали ще изживея живота си с радост зависи единствено от мен.
Страхът изобилства от условия. Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха.
По този път ние създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка. Истината е, че не бива да има никакви правила.
Когато сме честни и сме това, което сме, се чувстваме наранени и се ядосваме. Тогава идва мястото на лъжата, защото се страхуваме от тежките присъди на - да речем човека на когото държим . Страхуваме се от обвинението, от осъждането и наказанието.
10 коментара:
о да. часта с лекарството ми хареса ;-)
Ти нямаш ли страхове никакви? Аз си
мисля, че всеки има страх. С разликата, че някои си признават, някои не. Въпрос на виждане и въпрос на държание. Не всеки си признава. Но щом ти е харесала частта за лекарството , ползвай я може да е вярната теза и верния път към по-добро.
всеки има страхове. човек има нужда да се страхува или нямаше да бъде човек.
страха е типична човешка черта. а относно признаването... това са просто думи.
Определено са думи, но сигурно е по-добре да живееш с по-малко страхове. Възхищавам се на хората, които не се страхуват или може би умело прикриват страховете си.
хората без страхове не са хора... но с право им се възхищаваш.
Защо да не са хора ? Предполагам са по - нечувствителни или по - прикрити, незнам не съм от тях...Аз все се вживявам, все изживявам, все нещо ме вълнува, чак понякога сама се мразя едва ли не. Сигурно е прекалено, но такава съм си.
Днес световните агенции разпространиха,че известния природозащитник Стив Ървин,който не се страхуваше от змии,крокодили и всякакви други отровни животни загина при инцидент със скатове.Други двама мои познати загинаха при катастрофа миналата седмица карайки с 190 и 200 км. в час.Разумно ли е това?Къде е този страх,за да не се прекрачва границата между живота и смъртта?
Нелепо е да се умира по този начин, но и с най-безстрашните може да се случи инцидент.
Четох още през нощта може би беше за инцидента със Стив Ървин. Жалко е, че е станало всичко това, но е факт и няма връщане назад вече.
За катастрофите какво да кажа. Нали не случайно са казали:" Дайте на българите коли и им гледайте сеира, те сами ще се изтребят". Това в кръга на шегата. Но трябва да се спазват изискванията при кормуване и всеки трябва да бъде отговорен както за себе си, така и за другите. Да има етика. Да не се самозабравяме. Защото може въобще да не си виновен за инциднета и да си потърпевшия ти, изключвайки случаите когато умират на място. Жалкото е, че са повечето млади хора. Не омаловажавам разбира се значимостта на всеки човешки живот. Много неприятно и жалко за пропиления живот по този начин особено.
Този с 200 км.караше кола фолсваген последен модел и молбата за работа ми беше при него.Жалко за него и за моята надежда.
Самозабравил се е направо. Ще имаш други възможности.
Публикуване на коментар