Някои родители разбират дисциплината като тактика за възпитание. Други смятат, че не това е начинът. Възможно е да подтиска личността. И двете крайности са неприемливи. Главната задача на дисциплината е детето да се научи да живее между хората. Това умение е основано не само на спазване на елементарната вежливост, но и способностите да умеем да разбираме другия и да има гледна точка, като уважава себе си и околните. Възпитанието не трябва да се отлага за след това, в очакване когато детето порасне и "всичко да разбере само".
Гледайки милото същество първо в количката, после заспало в леглото и бавно като че ли растейки през годините . То понякога лежи, после яде, учи, развива се, развлича се по различни начини. Ти трепериш над него и по този начин го разглезваш. Детето се превръща едва ли не в тиранин за родителите си със все по-големите си изисквания и все повече растящите желания с годините. И изведнъж невинното детенце започва на всичко да казва "Не". Дори и най - идеалният родител губи самообладание от непрекъснатите "не искам" и "няма". И как да реагираш виждайки, че то почти от нищо не се интересува, като че ли загубило смисъла на живота си.
Дали златната среда на възпитанието е между пръчката и ласката?
Далеко съм от тези мисли вече, но съм минала по този трънлив път с много въпросителни. Трудно е да не знаеш понякога как да реагираш - например при първите не извинени отсъствия в училище,
- апатията към учебния процес
- нежеланието за четене
- несъобразяване с никого
- желанието само за разходки и дискотеки и т н списъкът може да е дълъг.
И въпреки всичко не трябва да се отказваме.
4 коментара:
От известно време отбягвах темата.Да си призная като млад родител не бях много добра често ме изнервяха децата.Сега като по-улегнала се опитвам да компенсирам като се държа приятелски.Да не се държиш наставнически с детето си и да се опитваш да не налагаш мнението си е много трудно.Мисля че дисциплината като възпитание не трябва да бъде сурова трябва да има граници.
Границите са много важни. Мисля , че нямам вече особено думата. След навършване на 18 години какво да диктувам. Казвам, ако ме чуят - чуят. Май започвам да развявам бялото знаме. Но какво да се правми все идва такъв момент и всеки си поема по своя път.
и все пак най-важното за едно дете, или подрастващ 18 годишен човек е да знае че именно родителите го подкрепят и напътсват....от това по-голяма помощ за един млад човек няма :)
Аз не отричам подкрепата от страна на родителите към своето голямо вече дете. Смятам, че прекаленото опекунство и постоянното месене във всако едно действие не е желателно. Трябва да има и свобода в своите мисли и действия. А помощ и подкрепа винаги ще има. Най-важното е да са живи и здрави, другото се нарежда.
Публикуване на коментар