Сълза първа /в търсене на границата/

Северина Димитрова Александрова (annabell_)
Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи



Алая го забеляза веднага – стоеше в дъното на кръчмата, не я опипваше и й говореше ужасно учтиво. Беше висок и от обветреното му лице не можеше да се разбере истинската му възраст. Сивите му очи гледаха спокойно, а зад свитите му устни се спотайваше тъга.
Едва, когато късно вечерта всички завикаха “История, искаме една хубава история, Разказвачо!”, тя проумя какво я беше човъркало през цялата вечер – тъжният му поглед, така далечен и същевременно не пропускащ нито един жест, нито поглед от околните.
Не се качи на маса, дори не се изправи. Седеше си в дъното, а топлият му кадифен глас достигаше до всеки.
Заразказва за приказни герои, за пътувания и битки, за любов и смърт, а всяка негова дума удряше право в сърцето.
Всички бяха замрели – забравили да дъвчат полуопечените овнешки мръвки и да надигат глинените халби. През полуоткрехнатата врата на кухнята надничаха конярите, а стопанката на хана се бе заслушала и бе забравила да гълчи по притихналите слугинчета.
Когато се опомниха, беше вече късно. Звездите отдавна се бяха разсипали по небосвода като речни камъчета.
Алая се промъкна в двора – там беше решил да остане непознатият – но, когато го намери, се смути. Беше буден – седеше облегнат на плевнята и пушеше. Не се виждаше лицето му – само проблясващото огънче на цигарата.
- Здравей, Алая! Защо не спиш?
- Вътре е задушно – промълви момичето с пламнало лице. – Може ли да поседя при теб?
Това бе най-дръзкото нещо, което бе казвала на мъж до сега и беше благодарна на мрака. Непознатият не отговори – само й направи място. Миришеше на прясно окосена трева, а щурците сякаш се надсвирваха.
- Обичам това време на годината – тихичко прошепна тя.
- Красиво е. – отвърна й странникът.
- Сигурно много си обикалял! Разкажи ми, как е по света? Така ми се иска да пътувам…
- Истината ли искаш, Алая? Или захаросаните приказки за деца?
- Истината ми кажи, Страннико! – промълви Алая. – Искам да знам.
- Много болка има, Алая! Светът е океан от болка и нещастие. Навсякъде е пълно с хора, които са загубили себе си, загубили са мечтите си… За какво мечтаеш?
Момичето помисли малко и отвърна:
- Преди да те срещна, мечтаех за деца и дом. А сега… Искам да съм като теб. Всеки ден да съм на ново място, да се срещам с нови хора, да помагам…
Непознатият мълча дълго, толкова дълго, че Алая се почувства неудобно, но преди да каже каквото и да е, той промълви:
- А ще издържиш ли да срещаш всеки ден болка, толкова голяма и дълбока, че да те раздира отвътре? Колко може да поеме човешкото сърце? А женското сърце не е създадено да скита вечно – вие сте свързани със земята и рано или късно пускате корени…
- А ти, Скиталецо? Не искаш ли да спреш?
Стори й се, че поклати глава:
- Аз търся, Алая. Не знам какво, но знам че като го видя, ще го позная. Не мога да спра – още не. Има толкова много истории, които не са чути, толкова хора, които трябва да бъдат окуражени… - гласът му заглъхна.
Алая потърси ръката му в мрака и я целуна. Странникът пое рязко дъх и понечи да се дръпне, но момичето не му позволи.
- Нека облекча товара ти! – помоли тя. – Позволи ми да ти помогна!
Падна звезда – проблясна за миг и угасна.
Ако някой ден се озовете близо до Алдийб, посетете хана “Звездата на Алдор”. Поседнете за миг в хладната стая, изпийте една бира и поговорете със стопанката му. Нека ви разкаже за сина си – отдавна поел по широкия свят, по стъпките на бащата, когото никога не бе виждал. Погледайте посребрените й коси, широката усмивка и черните очи, в които понякога се крие сълза. Погледайте ги и се запитайте – колко ли болка може да понесе човешкото сърце?





Сълза втора /в търсене на вярата/
Северина Димитрова Александрова (annabell_)
Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи







Галадън често минаваше по тези места, но за първи път забелязваше пътечката. Тя се изкачваше по билото на планината, виеше се между туфите бял равнец и див пелин и свършваше до порутена къщичка. Денят отдавна преваляше и Галадън реши, че колибата предлага подслон, нещо, на което отдавна не се бе радвал.
В дясно от къщата, насред буренака, имаше три купчини пръст. Над всяка бе забит кръст от съчки.
Има ли някой? - извика той и почука. Вратата се отвори със скърцане.
Стаята бе малка, мебелите – груби. Около масата имаше една скована набързо пейка от нерендосани дъски и два-три пъна.Огнището бе студено, пръстеният под – изметен и чист.
На одър в дъното на стаята лежеше момиченце. Галадън я взе за умряла, но щом се приближи чу повърхностното й дишане. Изглежда беше в безсъзнание – косата й бе мокра и разбъркана.
Докосна челото й и се дръпна – имаше висока температура.
Галадън се спря за момент. Не обичаше да се занимава с другите – за него всеки си имаше предначертан път и да се месиш в него бе грешка.
В този момент момиченцето се размърда и започна да говори. Галадън се заслуша и в обърканите й думи различи молитва.
Момиченцето дойде на себе си на другата сутрин. Галадън бе задрямал на постелята, която си бе стъкмил от клони и наметалото си. Стресна се и видя, че малката е седнала в леглото.
Моля те – промълви тя. – Дай ми малко вода!
Галадън й подаде някаква дървена паница с вода и разръчка позагасналите въглени в огнището.
Болна съм. – след малко каза момичето.
Виждам. Защо си сама?
Мама умря преди… преди известно време.
Видях. Кой ти помогна да я погребеш?
Никой – спокойно отвърна тя. Помълча малко и добави – И аз ще умра скоро.
Галадън замръзна, клекнал до огнището.
Само че мен няма кой да ме погребе. – гласчето й затрепера. – И няма да ида на небето.
Той се обърна и я погледна – не плачеше. Хапеше устни, но очите й бяха сухи.
Ще има кой да те погребе – каза след кратко колебание. – Ще остана.
Не бързаш ли? – попита момиченцето, а в погледа й проблясна надежда.
Не. Ще остана.
Благодаря. Казвам се Ниса.
Галадън.
Момиченцето събра сили да стане и му показа потока на стотина метра от къщата, от където взимаше вода. Привечер обаче, когато слънцето започна да залязва, момиченцето си легна. Галадън видя колко е пребледняла и попита:
Добре ли си
Студено ми е. – тя се сви под парцаливите черги. – Моля те, говори ми.
Галадън я зави с наметалото си и седна до нея:
За какво искаш да ти говоря? Не знам приказки.
Нищо. Разкажи ми за себе си.
Той се замисли. Изтълкувала грешно мълчанието му, Ниса бързо каза:
Или недей. Както искаш. Но няма да те издам.
Не би могла. Няма да живееш толкова… - усетил какво всъщност казва, Галадън млъкна, после заекна – Из-извинявай.
Няма нищо – тихичко промълви момичето. – Знам, че ще умра скоро.
Не те ли е страх?
Не. Ще бъда отново с мама и Анджи.
Коя е Анджи?
Сестричката ми. Тя е… беше на пет годинки. – гласът й ставаше все по-тих и думите не й се разбираха.
Не говори. Пази си силите. – Галадън я зави по-добре. - Знаеш ли, и аз имах сестра. Убиха я, когато беше на седемнадесет.
Момиченцето протегна ръка и докосна неговата. Галадън продължи да й говори, докато тя се унесе в повърхностен, неспокоен сън.
Докато слушаше накъсаното й дишане, Галадън реши да потърси храна. Разрови долапи и дори откри зимника – дупка в земята, с размери метър на метър – но единствената му находка бяха няколко полуизгнили картофа, дребни стипчиви ябълки и брашно.
Прекара нощта в правене на капани. От време на време даваше на момиченцето вода и изтриваше лицето й с мокър парцал. Едва призори, когато тя утихна, се унесе.
Събудиха го няколко слънчеви лъча, промъкнали се през разкривените капаци на прозореца. Излезе да заложи капаните, а когато се върна Ниса седеше на леглото.
Как си?
Искам да изляза – отвърна детето. – Само че май нямам сили.
Галадън я вдигна и я изнесе на слънце до големия дъб. Беше лека като перце – имаше чувството, че ако стегне прегръдката си, ще я счупи.
Нямаше никакъв цвят – ако не бяха трескавите й очи, спокойно можеше да я вземе за призрак.
Заложих няколко примки - каза той и седна до нея. – Довечера ще хапнеш нещо хубаво. Надявам се.
Момиченцето не отговори – взираше се в трите гроба.
Какво ще правиш после? След като… след като си тръгнеш?
Ще продължа по пътя си. Отивах към Алдор.
Там ли живееш?
Не – Галадън измъкна ножа си и задялка разсеяно някаква пръчка. – Нямам дом. Скитник съм.
Мама казваше, че скитниците са лоши. – Ниса го погледна спокойно. – Ти обаче не си лош човек.
Лош човек съм. – отвърна Галадън. – Но на теб няма да навредя.
С какво се занимаваш?
Някога в един друг живот бях дърводелец – вторачи се в ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. – После… една вечер се напих, спречках се с един мъж и… убих го. От тогава скитам.
Ниса обърна към него пълните си със светлина очи:
Това не значи, че си лош.
Твоят бог отрича убийството, нали?
Бог е и твой. И той прощава. Въпросът е ти сам да си простиш, Галадън. Това е, което не ти дава покой, нали?
Не мога да си простя. Той имаше три деца. Две момчета и момиче, които сега са без баща.
Животът е такъв – отвърна момичето, а в гласът й нямаше и капка съчувствие. – Най-важното е да го приемаме, ако не можем да го променим.
Галадън погледна гробовете.
Тежко ли ти беше?
Не. Знаех, че скоро ще съм при тях.
Мъжът се изправи рязко.
Аз… ще отида да видя дали се е хванало нещо.
Едва, когато се отдалечи достатъчно, изруга. В примките се бе хванал само един заек и Галадън се забави, докато го одере, но когато свърши вече се бе овладял.
Ниса го чакаше под дървото – беше пребледняла.
Добре ли си?
М-малко ми е студено – избъбри момичето. Трепереше цялата.
Галадън захвърли заека на масата, грабна наметалото си и излезе пак. Уви момиченцето и го внесе в колибата.
На следващия ден Ниса нямаше сили дори да седне в леглото. Хапна съвсем малко, а след пладне прошепна толкова тихо, че Галадън едва я чу:
Май е време да почваш да копаеш.
Той се задави. Погали я по горящото чело и глухо каза_
Има време. – седна до нея и сложи главата й на краката си. – Още си тук. И не мисля да те пусна. Не и днес.
Момиченцето се усмихна и се унесе. Щом започна да бълнува, Галадън я остави и излезе. Небето се бе покрило с тежки облаци. Не можеше просто да седи и да чака. Сграбчи напосоки една цепеница и седна до огнището.
Ниса изобщо не дойде в съзнание през следващите два дни. Галадън вече беше решил, че всичко е свършило, но рано сутринта на третия ден момиченцето простена:
Вода… - беше много отслабнала, но с ясен поглед. Отпи малко и се отпусна обратно на леглото.
Галадън седна до нея:
- Как си, Ниса?
Видях мама. Скоро ще бъда при тях.
Това е за теб – той й показа кръста, който бе направил, с резбовани клонки зеленика по него.
Ти си добър човек, Галадън! – прошепна момиченцето.
Ниса издъхна същата нощ, тихо в съня си.
Небето бе скрито от тъмни облаци, когато Галадън положи последния камък. Поседя малко, сложи най-отгоре на купчината кръста и се прокашля.
Заваля – големи едри капки. Когато се обърна и си тръгна, лицето му беше мокро. И това не беше само дъжд.

следва....