ВЯРА

Вяра се казваше моята най-добра приятелка от ученическите години. Бяхме неразделни.
Стояхме на един чин четири години. Да чин, защото тогава “по нашето време” имаше точно чинове. Класът се състоеше от тридесет и шест човека - тридесет момичета и шест момчета. Спомените ме връщат назад във времето. Всички бяхме изпълнени с жизненост, целеустременост и желание за знания и изява. Имахме смели мечти за бъдещето си.
Бяхме силен клас - много задружни и сплотени като колектив.
Вяра беше едно слабичко, нежно, усмихнато момиче. С красиви черти на лицето. С дълга светло-кестенява коса сплетена на две плитки и искрящи сини очи. Тя четеше много каквото й попадне. Двете много се разбирахме. Само като я погледнех, знаех какво иска да каже и тя на свой ред също ме познаваше добре. Мечтата й бе да стане лекар. Дълъг беше пътят до влизането във ВУЗ. Първите две години имаше проблем с почерка. Всички й разбирахме написаното, но незнайно защо и двете години разработките на кандидатстудентските й изпити не бяха проверявани. Основната причина беше – неразбираем почерк. Неволно въздъхвам и ще кажа едно клише – “случват се такива работи”…
На третата година влезе в институт и завърши. Сбъдна се мечтата й. Шегувахме се между съучениците и й викахме “Доктор Вера”, но тя стана лекар с профил – детски болести. Виждахме се вече по-рядко. Времето бе сложило отпечатък на леко отчуждение, но при всяка първа възможност се виждахме, пишехме, чувахме….Живеехме в различни градове всяка поела своя път в живота.
Последно се видяхме на среща на випуска ни. Не можехме да се наприказваме. Думите и мислите, които дълго време не бяхме споделяли летяха. Искаше ни се за
тези броени часове да наваксаме за миналите години. Беше повече от хубаво.
Никога няма да я забравя – тя живее в моите спомени – някои съвсем изсивели и забравени, някои толкова близки все едно, че сега ще отвори вратата и ще огрее стаята с чаровната си усмивка и ще каже вместо: - Здравей !
- Марианке, хулиганке не ме забравяй никога! Думи казвани преди години без всякакъв умисъл, че може да се разделим завинаги толкова бързо. И така стигам до моите мисли : Колко е лъжовен света? Как си живеем без да си помисляме дори за миг, че не сме вечни? И въпреки всичко е хубав живота, когато оставим нещо след себе си, дори това да е само една засята роза. Не искам да повярвам, че нея я няма, моята мила Вяра.