Музиката в моята душа

Според някои хората се раждат еднакви, но средата, в която живеят, ги променя.Според други всеки човек е различен от самото си появяване на този свят.
Не щастието събира хората, не то слива душите, а те го създават в стремежа си да го достигнат.
Докосвам се до щастието. Ала то е недостижимо за мен…Музиката е щастието ми . Може би просто се е уловила някоя усмивка и сега ме подвежда, че го има, за да я дослушам докрай и тя да бъде единствена за мен. .. Понякога плача и сълзите ми се стичат като безброй въпроси без отговори. Те молят да се върне. Празни и безсмислени са те, ала щастието е все едно глухо за мен.
А може би е далеч и думите ми не го докосват…
Затова съм тъжна. Заради всички моменти, в които можех да държа щастието за ръце, а само сухите безчувствени песъчинки на времето се изплъзваха между пръстите ми…За всички моменти, в които можех да светя за него и от него, а бях оцветена в сиво… За всички дни и нощи, които можехме да нарисуваме заедно, а аз се чувствах сама, танцуваща с меланхолията…
А сега вече не мога даже да се усмихвам - няма на кого - щастието бе владетел и художник на всичките ми усмивки - то композираше смеха ми…Отдавна секна песента на сърцето ми - кой да я слуша? Щастието толкова я обичаше, че сърцето я пееше само за него…
Ако знаех къде се е скрило моето щастие, щях да го върна при мен. А сега…Сега хиляди планини са срещу мен. Реките дълбаят земята навътре и мятат мътни води, за да не мога да ги прекося. Душите се затварят, за да не го търся там. Вятърът блъска крилата ми, зимата ме затвори в малка снежинка и тъжен сняг се засипа по мен…
Стори ми се, че го видях в очите ти. Усмихваше ми се с тях, сякаш всичко е игра. Усетих го в ръцете ти. Чух го в думите ти. И тогава се почувствах щастлива, че съм го намерила в теб…Ти ми върна щастието, ти ми върна лятото, усмивките, песните. И аз повярвах в теб - човека, защото щастието ми се беше скрило в теб.
Пътят ни заедно бе дълъг, изтъкан от цветни моменти, лъжи, радост, сълзи, мисли, мечти, грешки. Аз грешах и всеки път си откъсвах по едно листенце от дървото на прошката.
Ти пак се спъна, по нашия път, в някаква грешка.
И посегнах отново за прошка. Ала беше вече късно.
Погледна в очите ми, упрекващи те, бунтуващи се, чу в думите гнева… И замълча. Погледнах в очите ти - болка, сълзи, неродени, изплакани невидимо, но щастието го нямаше…Обърнах се да си тръгна…Пак не щастлива. Но този път беше различно! Този път болката, объркването, тъгата ме прояждаха от вътре като огромни чудовища.
А може би не щастието бе в твоите очи? Може би ние си измислихме ново, наше щастие. А може би сега като те оставям, може би това ме прави нещастна.
Не щастието събира хората, не то слива душите, а те го създават в стремежа си да го достигнат.
Щастието е неуловимо. То се разлива в мига, а ние имаме цялото време.
И както смята Зигмунд Фройд, подсъзнателното мислене играе основна роля в поведението на даден индивид. Всеки от нас е индивид, но да бъдеш индивидуален в глобалния свят и това все по-унифицирано човечество е безкрайно трудно.