Гледам тази картина /снимка/ и пейзажа поражда разнородни емоции в мен. Ако съм там сама в тъмното как ли бих се чувствала? Винаги съм се страхувала от тъмнината и мрака, а собено вечер в гората никога не съм си и помисляла да съм сама там. От какво ли не се страхува човек. Едни се страхуват от тъмнината, други от тесните пространства, трети от хората около тях. Какви ли най-различни варианти на страха съществуват.
В картината, обаче има малко надежда с тези скрити зад клоните светлинки на надеждата за спасение от "страха" в себе си.
От друга страна така съзерцавайки, ми харесва тази неизвестност и заражда желание да откриеш нещо ново и различно от това, което знаеш до момента. Има някаква скрита потайност, като че ли чувсташ как в теб нещо потрепва от ужас в един кратък миг, но виждайки светлината и тази загадъчва луна, като че ли се успокояваш и бързаш напред към светлината. Картината става и голяма изпълва целия екран.
Мисля, че е благородно да си признаеш, че се страхуваш или пък имаш недостатъци . Има различни хора - такива, които си признават недостатъците и такива, които ги прекриват дълго време до момента, когато всичко излиза наяве. Затова по-добре да бъдем такива каквито сме. В това е истината.
2 коментара:
Светлината да е с теб и да не попадаш на тъмно. Човек трябва да преодолява страховете си.Ти го можеш това е ясно. Пейзажа е хубав и може да има и друго тълкуване. Например да си с любим човек и да сте двамата в този здрач няма ли да е приятно и да не се страхуваш?
Прав си може да се преодоляват всички страхове стига да искаш. А за втората част имаше едни думи "щом сме двама, страшно няма. :))
Публикуване на коментар