Корабът на съдбата

Морето е бурно, вълните – огромни, неукротими. Студената сковаваща вода възпира всеки опит за спасяване. Малкият кораб се мята наляво-надясно, от вълна на вълна. Вода нахлува в каютите, хората пищят, викат за помощ. Всеки се спасява по единично и си мисли, че по този начин ще остане жив. Ръце молещи за помощ, гласове
заглъхващи в далечината, сподавени молитви, които остават нечути.
Не разказвам филма “Титаник” , не.
Един се хваща за последния пояс и без да поглежда към своя най-добър приятел се хвърля във водата с едничката цел да се спаси. Но за негова най-голяма изненада падайки във водата, поясът се спуква и човекът се оказва напълно безпомощен. Оглежда се, но се сблъсква с жестоката истина – никой не иска да му помогне. Един се
е вкопчил в своя спасителен пояс, друг се е хванал за отчупена греда и се мъчат да достигнат дой най-близката спасителна лодка. Въпрос на време е кога ще потъне корабът, а с него малкото останали хора, които се опитват със сетни усилия да намерят изход от безизходната ситуация. Но те поне се опитват, а това е сигурен знак, че все пак не са загубили надежда.
В основата на разпадащите се, направо разлагащи се, човешки взаимоотношения стои злобата и безсърдечието, ехидното и подигравателно поведение, което съществува в изобилие. Сякаш сме излезли току що от ада, объркани и неориентирани търсещи правилната посока. Трябва да се изгради един малък свят, който да се харесва на всички и да направим така да не потъне корабът. Християнските ценности, смирението, вътрешния мир са лек срещу боледуването на обществото. Гневът и болката не помагат, напротив пречат. Корабът е все още на повърхността, не е потънал още, но неговата гибел е близка, ако не преосмислим ценностите си.
С наближаването на най-големия християнски празник тези мои думи са като призоваване да бъдем добри и да се обичаме.